Siem Reap, Cambodia

25.12.2013, някъде по обяд вече сме на опашката на тайландската граница. Преминаването е сравнително бързо. Туристи има навсякъде, определено е популярно преминаването на границата пеш. Визи за Камбоджа нямаме, решихме, че няма смисъл да се занимаваме с онлайн визите и ще търсим на място. Тук е момента да спомена, че още в тайланд, преди да стигнем до границата, тук-тука ни остави пред някаква сграда, в която издаваха камбоджански визи. Всъщност преди границата има няколко такива места. Естествено има уловка, въпросната виза излиза солено. Между двете граници има камбоджанско гише, на което срещу 23 долара и пет минути от времето ни, ни издадоха визите. Попълва се формуляр и трябва да си носиш една снимка. Ако нямаш снимка срещу един-два долара ти преснимат тази от паспорта. Оборудвани с новите визи се отправихме към паспортната проверка. Не е най-експедитивната процедура за едни пръстови отпечатъци и печат в паспорта, но не е и нещо затормозяващо. Минах първи и в момента в който излязох от гишето ме посрещна много усложлив камбоджанец, който ме попита откъде съм, колко човека пътуваме и други странни въпроси, после ме уведоми, че на 10 метра от мястото където стояхме е спирката на безплатен автобус, който ще ни закара до някакво друго място, откъдето можем да вземем различен транспорт. Първото нещо което ми изникна в съзнанието беше „Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно е прекалено хубаво, за да е истина.” Боби, Яна и Габи се появиха след няколко минути, разказах им за офертата, а Боби каза, че по различните гайдове пишело, че точно така се случват нещата. Бях малко изненадан, предвид че местните виждат туристите като ходещи банкноти. Всъщност имаше доста хора, които си чакаха въпросния автобус. Появиха се още един-двама камбоджанци да ни обяснят за автобуса. Заговорихме се с единия, явно ни хареса, или просто бяхме единствените, които си приказваха с него, та ни набута най-отпред, а автобусът тъкмо идваше. Седнахме на първите седалки, за да не трябва на слизане да чакаме целия китайски народ да се разтовари.

Пътувахме с автобуса около 10-15 минути и стигнахме до странно изглеждаща постройка от лявата страна на пътя, имаше паркирани доста еднакво изглеждащи коли и няколко бусчета. Веднага ни посрещнаха няколко човека и започнаха да ни разпитват колко човека сме и какъв транспорт предпочитаме, такси, минибус или голям автобус. Цената на таксите беше 12.50 долара на човек, минибуса 10, а големият автобус 8 или 9. Таксито и минибуса стигаха за два часа до Сием Рийп, а автобуса за три. За всичко това се купува билет. Комбинирахме се с четирима американци, една новозенландка и един господин от Хонгконг и се натоварихме в един от минибусовете. Пътят беше съвсем нормален, нямаше безумен трафик или идиоти по пътя. Гледката също не беше много лоша. В тази част на Азия трудно можеш да се движиш по пътя и около теб да бъде само природата. По целият път имаше по-бедни къщи или ферми, приятно прикрити зад палми и зеленина, всевъзможен добитък се разхождаше свободно из „дворовете”, направи ни впечатление, че животните са доста измършавели. С изключение на едно прасе... което беше най-огромната свиня-майка или шопар, което можете да си представите. Зад къщите имаше безкрайни оризови полета. Ако някога сте се възхищавали на равно софийско поле или Добруджа, то това което човек вижда в тази част на Камбоджа е нещо несравнимо. До където ни стигаше погледа - напред, назад, на ляво, на дясно – все равнина. За целият път видяхме около пет-шест възвишения. Разбрахме, че наближаваме Сием Рийп по увеличаващия се трафик на мотопеди в нашата посока. За кратко и пътя стана направо черен, неасфалтиран. Мислехме си, че щом наближим, на фона на тая равнина ще видим кулите на храмовете Ангкор. Излишно е да казвам, че нищо подобно не се виждаше, само дървета.

Влязохме в Сием Рийп към 17:00, слънцето вече беше доста ниско. Определено градът беше станал доста популярна туристическа дестинация. Освен характерните къщи във френски колониален стил, имаше много големи и многозвездни хотели. И най-странното, някак си невръзваща се коледна украса навсякъде. Но за туристите явно всичко се прави. Автобусът ни остави на автогарата, която трудно може да бъде наречена така. Посрещна ни един човек с яке на Манчестър Юнайтед, който ни се представи с името Дий. На доста приличен английски ни попита за колко дни сме и дали планираме на следващия ден да разглеждаме храмовете. Предложи ни услугите си, срещу 10 долара на човек, да ни разхожда с тук-тук между храмовете и да ни изчаква докато се нагледаме вътре. Преценихме, че цената е съвсем приемлива и сключихме договор, издаде ни фактура, на която даже имаше телефонния номер на компанията за която работи. После ни уведоми, че след като сме сключили договор, до края на следващия ден ще работи за нас и съответно сега ще ни закара до хостела.

Хостелът беше нещо страхотно. The Mad Monkey. С влизането се озовахме до открит бар с басейн. Усмивките веднага станаха от ухо до ухо. Регистрирахме се и дори получихме токен за безплатно питие в бара! Намерихме стаите и установихме, че направо сме си в хотел. Собствен санитарен възел, чисто, сравнително луксозно, абе кеф. Е, както по-късно се оказа, The Mad Monkey е шумно местенце, но е търпимо, особено ако човек го е налегнала умората. Взехме по един душ и се отправихме към бара, естествено, да изконсумираме питието. Барът до басейна тъкмо беше затворил, но ни казаха, че на покрива има друг... Ей, страхотно място! Барът на покрива имаше пясък и все едно си бяхме на плажа. Персоналът изглеждаше приветлив. След две минути вътре осъзнахме, че сме обградени от австралийци и американци. Оказа се, че собствениците са австралийци. Всичко беше много американско. Яна с удоволствие установи, че предлагат различни американски манджи и разядки. Тя е учила в Щатите 5 години и определено се радваше, че ще ни покаже с какво е борила пиянския глад в студентските години. И наистина, доста приятни неща предлагаха. Решихме, че няма смисъл да излизаме да търсим друго заведение, бяхме уморени, а в бара можехме да получим всичко необходимо, освен това на следващия ден трябваше да станем в 04:30, защото в 05:00 Дий щеше да ни чака, за да ни закара към храмовете. Имаше коледна вечеря, пуйка със зеленчуци. Поръчахме си и разядки, пихме бири. Камбоджанците също имат хубави бири. И Cambodia, и Anchor. Американците се впуснаха в забавлението си – Beer Pong, a ние с Боби видяхме една черна дъска, на която с тебешир се водеше седимична класация на надпиването с Granades. Това е два пръста Red Bull в чаша за уиски, вътре се закрепват две шот чаши, едната с текила, другата с йегермайстер, дърпа се тази с текилата (или йегера), изпива се, другата пада в Red Bull-а и се разпенва и се пие и тя. Австралийците бяха със 137 за предната седмица, американците изоставаха с около 70. С Боби се замислихме дали четиримата, за две вечери престой, не можем да победим сегашния резултат на американците, но се отказахме. Въпреки, че на всеки 10 изпити ни даваха потник с логото на The Mad Monkey! Нямахме шанс, четири срещу поне 50. За два дни. А, да. По бара висяха доста сутиени. Явно забавата си течеше с пълна сила на това място. Към 23:00 вече бяхме по припаднали по леглата от умора, а и на следващия ден трябваше да се става рано.

26.12.2013. Събудихме се към 04:30. Навън си беше непрогледна нощ. В 05:00 бяхме пред хостела, където ни чакаше Дий. Бях забравил, че дори по тези места Декември се води зима. Нощно време си беше хладно, комбинирано с возене на открито, направо си беше пронизващо. Улиците на Сием Рийп бяха изпълнени с десетки тук-туци, всички движещи се в една посока – Ангкор. В един момент хотелите изчезнаха и вече се движехме по асфалтиран път в джунглата. По някое време от дясно видяхме езеро. Вече наближавахме. Дий ни остави на гишето за билети. Струваха 20 долара, правят ти и снимка. Падна ни се камера, която имаше нещо на обектива, защото всички излязохме с „посинено” ляво око. Качихме се на тук-тука и след още 5 минути вече бяхме на моста, водещ през езерото към Angkor Wat. Отпред продаваха кафе и чай, взехме си и се отправихме към храма.

Мостът е дълъг 50-ина метра. Самият Angkor Wat е разположен на остров по средата на езерото. Заради тъмнината не виждахме добре силуетите, но и да не беше пак нямаше да видим нищо. Външните стени са построени така, че да не се вижда нищо вътре. Куполите на трите кули на входа бяха разрушени. Минахме през арките и пред нас се откри огромно пространство, което ще ми е трудно да опиша, но колкото мога... Дълга права алея с масивни каменни перила водеше централно напред към основния комплекс. Покрай стените имаше гъста джунгла, която ги скриваше, но централната част беше чиста. Тук-таме имаше красиви палми. От двете страни на алеята имаше 2 полу-разрушени сгради, където се бяха събрали много хора, за да виждат по-добре. Пред централната сграда, от двете страни на алеята имаше 2 езера с лотуси. По целият път ни предлагаха книги за Angkor Wat, както и да идем след изгрева на едно от многобройните места за хранене. Всеки промоутър си имаше псевдоним. Нас ни зарибяваха основно Роки от първа палатка и Лейди Гага от трета. Роки даже ни каза, че изгрева се вижда най-добре ако застанем в левия ъгъл на лявото езеро, защото така ще видим храма и изгряващото слънце с отражение във водата. Излишно е да споменавам, че на въпросното място само нас ни нямаше. Позиционирахме се така, че доколкото е възможно да няма много хора пред нас, разбира се не на препоръчаното място, а малко по-навътре към алеята и зачакахме. До изгревът на слънцето успяхме да купим по един местен копринен шал за майките. Започна да се развиделява и силуетът на Ангкор ясно си личеше. Думите ще са малко, а от снимките също няма да се разбере величието на Angkor Wat. Това е нещо което препоръчвам на всеки, който има възможност, да иде и да го види. Слънцето изгря малко в дясно от кулите. Храмът е строен така, че слънцето винаги да изгрява горе долу над кулите. Кулите приличаха на затворени лотуси. Погледахме, поснимахме и се отправихме към централната сграда, преди масовката да се е засилила натам. Във вътрешната част има няколко по-малки постройки, като навсякъде има изключително стръмни стъпала. На някои стени все още са запазени стенописи, увековечаващи различни моменти от историята на империята на кхмерите. Най-вътрешната част, на която са разположени и последните оцелели 5 кули беше затворена. Имаше табели, че е заради почистване, но за да не се дразним на кривия си късмет, решихме че седят там от две-три години насам. Иначе от централната кула със сигурност щеше да се открие страхотна гледка. След близо час „ах-ох” се измъкнахме от централната част, слънцето се беше вдигнало до толкова, че лъчите му да се прецеждат през клоните на дърветата и леката мъгла, създавайки доста красив пейзаж. В страни от храма, в джунглата, забелязахме доста по-нови сгради, в които живееха монасите. Помотахме се още малко, направихме няколко доста добри снимки с GoPro-то и се отправихме към изхода.

Дий ни чакаше на входа, беше видимо сънен, каза че бил наваксал малко със съня. Натоварихме се на тук-тука и потеглихме към Angkor Thom. След  няколко километра минахме през централната му порта. Всички храмове имат по 4 порти, всяка по средата на всяка от стените. Кхмерската архитектура се характеризираше със симетрия във всичко. Самият Angkor Thom е най-големият комплекс от всичките. В превод Angkor Thom означава „Велик град”. Това е и последната, най-дълго оцеляла столица на кхмерската империя. Дий ни остави на паркинга за тук-туци и автобуси, където имаше множество заведения за хранене. Седнахме да закусим. 30 минути по-късно се качихме на тук-тука и Дий ни остави пред храма Bayon. Обясни ни, че оттам започва маршрута, като ще се ориентираме по табелите, а той щял да ни чака на паркинга.

Bayon... 54 кули с по четири лица на крал Jayavarman VII от всяка страна на всяка кула. За съжаление са останали само 23, но има проекти за възстановяването им. Пространствата вътре са доста по-тесни от тези в Angkor Wat, но е също така внушителен. Централната кула беше доста пострадала, чух един гид да обяснява на група туристи, че реставраторите имали голям проблем, защото не можели по почти нищо да разберат как е изглеждала в оригинал. Поснимахме се доста, естествено не пропуснахме да попсуваме няколко нетактични и недодялани руски туристи, които просто не им стигаше до централния мозък, че могат за една минута да излязат от полезрението на обективите ни. Из целият комплекс имаше адски много местни деца, но ми направи впечатление, че нито едно от тях не дойде да проси от нас. Излязохме от храма и видяхме, че има възможност да си наемеш слон и да гледаш комплекса от гърба му. Решихме да е следващия път... Минахме покрай една огромна статуя на Буда и се озовахме в градините на Baphuon, храм до двореца на Jayavarman VII. Самият храм беше сравнително висок, до него се стигаше по една вдигната на метър над земята алея, а от най-високата му част се откриваше страхотна гледка. Стълбите бяха доста стръмни. На слизане трябваше да изчакаме група японски туристки, които имаха много зор по пътя надолу. Пътят минаваше през храма Phimeanakas. Габи и Яна решиха, че в жегата няма да слагат връхни дрехи, за да се качат до върха, затова само дватама с Боби се качихме. Стълбите бяха един човек широки и липсата на светофар създаде доста зор с наплива от хора нагоре-надолу. Следвайки табелите видяхме, че не можем директно да излезем, а трябва да минем през един пазар, където се опитват да ти продадат какво ли не. След като излязохме пред нас бяха алеите водещи към изхода, паркингът и няколко чудесно изглеждащи кули, до които обаче не стигнахме. Отидохме до заведението, в което закусихме, изпихме по нещо разхладително и Дий не понесе към Ta Phrom. По пътя спряхме на един реставриращ се в момента храм, чието име не разбрахме, но според Дий бил най-високия храм. Изкачихме се до горе, но освен върховете на дърветата, метални скелета, работници и кранове, друго по-забележително не видяхме. Две минути по-късно бяхме на централната порта на Та Phrom.

Ta Phrom е известен на запад като храма на Tomb Raider, заради едноименния филм с Анджелина Джоли. Част от филма е снимана там. Построен е от Jayavarman VII през 13-ти век. Строителите изсекли огромна част от джунглата, за да го построят, а след залеза на кхмерската империя природата си взела своето... Целият храм е погълнат от корените на близо 400-годишни дървета. На места растат направо от покривите на сградите. За едно от дърветата, обхващащо една от стените, беше построено специално скеле, което да го държи, защото в по-високата си част вече растеше хоризонтално. Видяхме на специални табели снимки от момента на откриването ми съответно снимки след реставрациите, които продължаваха и в момента. След около час лутане най-накрая открихме и най-известните корени. Ако в google потърсите Ta Phrom, ще видите тяхна снимка. Оказа се, че са към изхода и е невъзможно да се пропуснат. И по пътя към входа и по пътя към изхода имаше музиканти, които бяха ветерани-инвалиди от времето на Пол Пот и червените кхмери, сякаш да ни върнат малко в реалността за ужасите, които този народ е преживял в модерната си история...

Беше към 12:00-13:00 на обяд. Намерихме Дий в гъмжилото от тук-туци, обменихме няколко думи относно впечатленията ни и се отправихме към Floating Village-а. За целта трябваше да преминем през целия Сием Рийп и гетата му. Там човек може да види как живеят голяма част от камбоджанците. Дий ни обясни, че в плаващото село живее най-бедното население на Камбоджа. В езерото Тонле Сап имало стотици такива. Каза, че 20-те долара които плащаме отиват за селото, че нищо друго не трябва да се плаща, освен ако самите ние не пожелаем. След 20-ина минути стигнахме до пристана, откъдето тръгваха лодките пълни с туристи. Купихме си билетите и веднага бяхме разпределени на една лодка. Интересното беше, че бяхме само четиримата в лодката, като освен лодкаря имахме и младо момче гид на име Ра. Беше доста разговорлив. Обясни ни какво ще видим, като по целия път ни разказваше неща за живота в селището. След десетина минути стигнахме първите „къщи”. Лодки-постройки. Ра обясни, че по време да дъждовния сезон по-голямата част от сушата, която виждаме остава под водата, като стърчат само върховете на дърветата, а всички лодки-къщи с отправят към вътрешността на езерото. Първата ни спирка беше развъдник за риба и ферма за крокодили, придружени от магазин за подаръци. В езерото вирееха близо 50 вида различна риба, ако не и повече. По-интересното за нас бяха крокодилите. Много кротки създанийца. Най-вероятно докато не решиш да се разходиш между тях. Макар и малки изглеждаха страшни. Вероятно и бяха. Помотахме се малко из магазина за сувенири. Понакупихме това-онова и се отправихме към училището за сираци. Тук започва историята, която малко помрачи иначе прекрасния до момента ден...

Първо лодката се счупи. Акостирахме на една къща докато Ра и лодкаря я поправят, нещо което трябваше да стане за 5-10 минути, но отне доста повече. През цялото време живеещите в къщата не ни обърнаха никакво внимание, може би защото вече им беше писнало да гледат туристи, знам ли. Видяхме как живеят и да ви кажа, някак си не изглеждаше тотална мизерия както ни я описваха всички. Вярно, беше лодка-къща, но си имаше някакъв уют. След 40 минути лодката отново беше в движение и се отправихме към т. нар. Community Store. Забравих да спомена, че Ра през целия път ни повтаряше около пет неща, едно от които, че загубил баща си в езерото преди шест години, по времето на голям тайфун. Също така, че сиропиталището, което ще посетим, е за деца загубили родителите си заради тайфуна. В магазина ни посрещна съдържателия и ни каза, че ако искаме, ако сме с добри сърца и прочее, можем да купим чувал ориз, който да занесем в сиропиталището за децата. Спогледахме се и вече бяхме доста размекнати и се спряхме на 30-килограмов. Веднага ни обясниха, че той стига за определен брой деца за един ден, а ако вземем 50-килограмов, той ще стигне за всички. Съгласихме се, а те ни предложиха да вземем и вода, защото питейната вода била проблем. Изведнъж се оказа, че чувал ориз и четири стека вода ни струват сумарно 60 долара. Нещо не се връзваше. И преди да ме набедите за коравосърдечен или скръндза, изслушайте останалата част от разказа. Училището беше на 30 метра от въпросния магазин. Стигнахме до там, разтоварихме ориза и водата и ни показаха класните стаи, кухнята, спалните помещения. Всичко беше чудесно, но определено нещо ни тормозеше и четиримата. В последната класна стая нещата почваха да стават ясни. В един хамак лежеше един от учителите, които според Ра бяха местни. Въпросният си цъкаше на Samsung Galaxy Pad и съвсем не изглеждаше като представител на най-бедното население в страната. Едно от дечицата имаше дебел златен ланец на врата си, въобще всичките деца изглеждаха всичко друго, но не и страдащи от немотия. Кофти усещанията се засилиха и решихме час по-скоро да се махнем, качихме се в лодката и се отправихме към изходната точка – пристана. По целия път обсъждахме какво точно се случи в това село. Лодките с които се разминавахме бяха пълни с туристи, всеки платил по 20 долара. Бяха адски много. Също така не всички спираха на магазина и в училището. Още на пристана ни бяха нагласили в специалните лодки, беше съвсем ясно. Другите нямаха гидове като Ра. Поне не всички. Тези които имаха спираха. 15-те долара бяха най-малкия ни проблем, по-скоро се чувствахме излъгани. Но и ситуацията беше такава, че си поставен в положение, от което трудно можеш да излезеш без да се превърнеш малко или много сприхаво-безсърдечен циция. В крайна сметка Дий ни предупреди, че пари се дават само за вход, останалото си е наша работа. Другото което затвърди мнението, че са ни излъгали, е изпускането на Ра за това, че всички лодки от този пристан са собственост на само една компания. А те бяха много. Дори имаше корабчета, които за шест часа, за колкото стига и автобуса, могат да те закарат в Пном Пен. Дий ни чакаше на паркинга, качихме се и поехме към Сием Рийп, уговорихме го да ни остави пред стария пазар, който беше в центъра, за да хванем един час пазар преди затваряне. Разочарованието от Floating Village-а беше толкова голямо, че даже забравихме да се снимаме с него...

Спазарихме разни сувенири и поехме към хостела. Точно отпред имаше пекарна, спряхме да си вземем нещо, защото си ни беше налегнал глад. Прибрахме се, оправихме се и се качихме да изпием по една бира в бара. Решихме да не се храним отново в хостела, а да се разходим из града и да потърсим един определен ресторант, за който прочетохме, че бил едно от най-добрите места в Сием Рийп за местна храна. След дълго мотаене по улиците, се озовахме уж на правилната уличка, но въобще не го намерихме. Накрая си избрахме заведение по външен вид и брой посетители. Седнахме и решихме да поръчаме телешко. Голяма грешка. Ядохме дъвка с вкус на телешко. В тая част на света на малко места може да се яде читаво телешко месо, обикновено са и доста по-скъпи. Или трябва да се гледа специално за австралийско телешко. Станахме и тръгнахме към The Pub Street – улицата с баровете и пъбовете, изненадващо...

След дълго назландисване си харесахме един бар, с чието име доста често се бъзикахме цял ден, без да подозираме, че дори има такова място, а именно “Angkor What?”. Още повече ни привлече слогана на мястото: „Promoting Irresponsible Drinking since 1998!” (Окуражава Безрасъдното Пиене от 1998!). Вътре беше страшна лудница. Хора имаше и по улицата, като не им пречеше да танцуват, сякаш са на някакви стимуланти, а много вероятно и да бяха. В самият бар стените бяха нашарени с графити. Музиката беше ужасен комерс за нашия вкус, ама каквото – такова! Наредихме се на бара и си поръчахме по един ром с кола за 2 долара. Малкото е 25 грама. Да е ясно. Голямо по наш стандарт е 8 долара или 12 лева, което си е направо цена в България. Имаше и промоция на Bucket-и (кофи). В тях има 7 шота или 175 грама ром и кола до горе, отново за 8 долара. След първото питие мисля, че не е нужно да споменавам, че кофите почнаха да никнат пред нас. Там някъде между кофите беше и една от най-интересните срещи в пътуването ни. Забелязахме, че някакъв господин се овърта около Яна и Габи и ги заговаря. И ние се включихме съвсем услужливо в разговора. Оказа се, че се казва Мартин Савале и е свирл преди време в музикална група. Не коя да е, а Asian Dub Foundation. Даже после се оказа, че е брат на най-известния член и основател – Чандра Савале. Ти да видиш! Обикаляше от месец-два югоизточна Азия, беше минал през Виетнам, Лаос и Тайланд, като планираше на някои от местата да се върне пак, преди да си тръгне към Англия. Беше доста втрещен от музиката, носеше си бутилка уиски в бара и генерално се беше отправил към великите ловни поля на Сиуксите. Боби  също не му помогна много с поръчването на множество шотове, които като цяло не бяха голям проблем, до последния – местна водка. Първият път на това пътешествие, в който се събудих и бях радостен, че все още имам зрение. А относно Мартин. Е, дано е оживяло момчето, не е потвърдил приятелството във facebook… ама какво ли ще помни, въпреки че интересни работи си говорихме. 100 пъти ни повтори, че ако ходим в Лондон трябва да му се обадим да ни разходи той по баровете. Ако потвърди във face-a ще му напомня. Прибирането е било дълго, макар и хостела да беше близо. Имало е и глупости по пътя, според свидетелите, ама какво пък толкова, колко често ходим в Камбоджа. А да! Взехме си и тениски от бара, обаче се оказаха по-различни от тези на персонала и липсваше най-важното, което ни накара да ги вземем – надписът „Promoting Irresponsible Drinking!”. Шанс.

27.12.2013. Събуждането беше учудващо нормално. Нямаше следа от махмурлук, поне не толкова ужасен като тия в София уикендите. Предният ден бяхме помолили Дий да прати тук-тук сутринта пред хостела, за да ни откара до автогарата, където трябваше да вземем автобуса на Mekong Express към Пном Пен. Габи и Яна бяха станали по-рано и бяха взели кроасани от пекарната. Тук-тукът ни чакаше отпред. Автогарата беше на десетина минути път. Още с пристигането ни наобиколиха разни хора, да ни препоръчват техните автобуси. Намерихме къде спира автобуса на Меконг Експрес, за който яна беше купила билетите онлайн и зачакахме. Само за да установим десет минути по-късно, че на Боби му липсва чантата за кръста, в която са двата му телефона, пад и GoPro-то с всичките снимки... Настана смут и паника. Боби не изглеждаше притеснен за техниката толкова, колкото се дразнеше, че не е свалил снимките от Ангкор Ват. Започнах да звъня и на двата му номера, с надеждата, че шофьора на тук-тука ще ги чуе. Никакъв резултат. На гишето на Меконг Експрес една услужлива дама се опитваше да ни съдейства по всякакъв начин. Сетихме се за разписката, която Дий ни даде когато го наехме. На нея ни беше записал номера на компанията за която работи. Звъннах. Отсреща се чу женски глас и аз веднага започнах да разказвам какъв е проблема. Явно много съм се увлякъл в разказване и на жената и е било неудобно да ме прекъсне, защото бях объркал номера. Служителката на Меконг Експрес набра номера от нейния телефон и тогава разбрахме, че записаният номер си е просто грешен. Аз продължих да звъня на телефоните на Боби, докато Яна и Габи търсеха начин да се свържат с хостела, защото не бяхме сигурни дали чантата е забравена в тук-тука или в хостела. Според дамата на автогарата, ако сме били забравили чантата в тук-тука и не сме го поръчали от хостела, шансът да го намерим бил нулев. И точно пет минути по-късно, сякаш за да докаже тезата и грешна, се появи нашия шофьор. Като рицар на бял кон. Боби импулсивно го прегърна, благодарейки му. Ние също му благодарихме около 1000 пъти. Лицата се успокоиха, посърналия поглед се замени от усмивки ухо до ухо. Боби му даде някакви пари. Човечецът не говореше грам английски, в последствие разбрахме от служителката, че на едно кръстовище, шофьорът чул че нещо звъни отзад и забелязал чантата паднала на пода и веднага тръгнал наобратно. Без дори да го интересува какво има вътре. Ако човек е запознат с желанието на повечето местни да те изтръскат от парите ти, както намерят за добре, то изненадата ни от случилото се беше меко казано невероятна. А и явно ни вървеше на странни и емоционални случки през цялото време.

Качихме се на автобуса и потеглихме към Пном Пен. Пътищата в Камбоджа не са произведение на изкуството. Придвижвахме се бавно, не заради трафик, а защото самия път беше в много лошо състояние. В един момент дори се качихме на ферибот, който ни прекара през някаква река, която май се оказа, че не е Моконг. Голяма част от пейзажа навън бе пропусната, защото общо взето проспахме целия път. Някъде по средата на пътя спряхме в Кампонг Тум, малко градче по средата на пътя до Пном Пен. Още на слизане от автобуса ни посрещна сергия, на която продаваха пържени скакалци, хлебарки, скорпиони и други „приятни” гадинки. Седнахме в ресторанта на спирката и загледахме менюто. Само и единствено пържено и дълбоко изпържена храна. Стана ми тежко само от мисълта. Взехме пържен ориз, който си беше направо чудесен. В крайна сметка не бяхме и толкова гладни.