Bangkok, Thailand

21.12.2013, 15:00, летище София. Минали сме паспортните проверки, чекирали сме багажа и превъзбудено изчакваме на гейта, омешани с група весели японци, да се качим на сравнително дребния Еърбъс. В главата ми започват все по-натрапчиво да се завъртат притеснителни мисли „В какво по дяволите се забърках?!”. Това е и момента да спомена, че никога през живота си не съм летял със самолет и незнайно как съм развил необоснован страх, а ми предстои да прекарам над 12 часа сумарно във въздуха. Боби през цялото време ми се усмихва ехидно, явно забавлявайки се с притесненията ми от падане, взривяване и прочее. И аз да бях на негово място, и аз бих се забавлявал. „Каквото – такова!”, казах си, сядайки до илюминатора на последния ред седалки. Все пак трябваше да гледам какво става отвън. Грешка от моя страна, както осъзнах по-късно. На мен ми става лошо от возене в кола, а да гледам как се накланя самолета насам-натам направо ме съсипа. Когато кацнахме в Букурещ се разменихме и седнах на вътрешна седалка и оттам всичко си дойде на мястото.

Кацнахме в Доха към 23:00 местно време. Натоварихме се на автобусчето и се отправихме към терминала за трансфери. Много културно организирано летище, всичко се случва бързо и безпроблемно. Боби и Габи ги хвана абстиненцията и веднага се отправиха към пушалнята, а аз останах с Яна да и правя компания, докато потъва в duty free магазините. Много ме радваше пъстротата на летището, имаше всякакви хора от всякакви раси и вероизповедания. Боби и Яна казаха, че сравнено с Хийтроу е нищо, повярвах им, след като нямах база за сравнение. След като изпихме по едно кафе/чай/вода се натоварихме на „малкия” според мен самолет, който се оказа съвсем огромен Боинг 777-300. Qatar Airways си знаят работата, вътре имахме торбички с превръзки за очи ако ти се спи, тапи за уши, четка за зъби с паста, както и... чорапи, да си се разхождаш бос. Пуснах си филм и след известно време установих, че даже съм успял да поспя около два часа и нещо. Храната беше доста добра, предвид какво злоядо човече съм.

22.12.2013, 11:40, кацаме на летище Суварнабхуми в Бангкок. Отвън прилича на централна гара София, умножена по 100. Отвътре не беше толкова зле. След кратко чакане на опашка, псувайки нагло предреждащи се руски мамашки, минаваме паспортната проверка, събираме багажа, който съвсем любезно е решил да не се загуби някъде по пътя и излизаме да глътнем малко тайландски въздух. Влагата се усеща, макар и не толкова тежко, колкото ни го описаха всички. Гледката отпред е малко странна, някакви бетонни постройки, чат-пат някоя друга палма, но нищо спиращо дъха както очаквах. Влязохме обратно вътре и се отправихме към градския транспорт. Веднага прави впечатление колко модерно и лесно е направено всичко. Купуваш си билет до исканата спирка през машина, влаковете са редовни и чисти. Чак почваш да се чудиш ние у дома като европейци що се имаме за толкова цивилизовани. Растоянието от летището до центъра беше много голямо. Навсякъде широки булеварди или магистрали, трудно е да разбереш, палми, странни постройки, чат-пат гета, но като цяло прогресивно гледката става по-нормална колкото повече се приближаваме към центъра, доколкото е възможно да се нарече нормална в Азия.

Интересните неща започват да се случват от втората или третата спирка натам. Във влакът, който се движи по виадукт на 15-20 метра над земята, започват да се качват сериозно количество тайландци, предрешени в дрехи, гривни, шапки, кърпи, ластици за коса и т. н. с цветовете на тайландското знаме. След бърз разговор със седящата на седалката пред нас дама, разбираме, че има голям протест на няколко възлови точки в центъра на града и всички се отправят натам. Слязохме на нашата спирка и още от нея се откри гледка към стърчащи небостъргачи и привидно натоварено движение по улиците. Невероятно много мотопеди, тук-туци и не толкова много коли. След бърза дискусия, решаваме че хостела ни е на няколко преки и няма смисъл да се прекачваме на друга линия на Sky Train-а и ще минем разстоянието пеш, тъкмо да разгледаме. Само ако знаехме...

Тръгнахме по улицата и веднага ни удари онази миризма, която щеше да ни преследва следващите три дни. На манджа, на нечистотии, на изгорели газове и още нещо. Няколко минути по-късно осъзнахме, че се движим по улица, която е една от гореспоменатите възлови точки на протеста. От двете страни, през 100-200 метра, бяха сложени колони със сателитни чинии и някакъв господин нареждаше през тях надъхващо слова на тайландски, а хората по улицата избухваха на паузите. Колкото повече напредвахме, толкова по-гъсто ставаше. Хората ни гледаха и много от тях ни се усмихваха. Придвижването взе да става доста трудно. На места направо спирахме да изчакаме хората да преминат, преди да продължим. Навсякъде по улиците имаше колички, на които се готвеха всевъзможни, странно изглеждащи и миришещи неща. Хората си бяха опънали кърпи, черги и си лежаха, улични търговци бяха опънали импровизирани сергии и продаваха какво ли не. В един момент даже преминахме на около двайсетина метра от сцената, на която седеше въпросния, нареждащ на тайландски господин, заобиколен от други свои, явно високопоставени, съмишленици. Малко след това движението стана по-лесно. Но не за дълго. След около 10-15 минути, минавайки покрай американското посолство, се озовахме на втора възлова точка на протеста. Същата работа. Този път минахме през паркинга на някакъв хотел и за наш късмет се оказа, че хостелът ни е на улица по която протест нямаше.

Намерихме го лесно, около три часа след като слязохме от влака. В една алея до улицата по която идвахме. Smile Society. Доста приятно местенце, тихо, сравнено с данданията по големите улици. Вътре също беше доста хубаво. Оставихме раниците и имах чувството, че направо ще излетя. Съдържателката ни посрещна ведро. Като и разказахме как сме стигнали до хостела, очите и станаха на палачинки. Оказа се, че в Бангкок никой не ходи пеш. Обясни ни порядките в хостела, платихме си и се настанихме. Стаята беше чиста, с две двуетажни легла. Обща за етажа баня, доста прилична, направо много хубава. Захвърлихме багажа и решихме, че е по-добре да продължим разходката, докато сме набрали инерция, защото ако полегнем ще замине деня.

Спирката

За десетина минути и две бири Чанг изучихме къде спират лодките на градския транспорт по Чао Прая и се отправихме натам, с надеждата да стигнем до прословутия Каосан Роуд, където са струпани всички по-стари хостели и генерално е най-туристическата част на Бангкок. Оказа се бая ходене и не толкова лесно. Проблемът с кейовете по Чао Прая, е че са много и много малка част са официалните на градския транспорт. Останалите са частни и с много увещания се опитват да ти измъкнат парите от джоба. Стигнахме до един кей и попитахме за цената. 1000 бахти. Това са грубо 30 долара. Веднага ни стана ясно, че сме на грешното място. Огледахме се от кея и видяхме, че този който ни трябва е на 15 метра от нас, но за жалост поради огради, хотели и прочее сгради, не можем да отидем директно от нашия, а се наложи да вървим назад към големите улици и оттам да поемем по правилната пряка. Този път вече бяхме на правилното място. Цената беше 15 бахти или 50 цента. След 5-10 минути лодката дойде. Доста пренаселена беше, малко като трамвай номер 5 рано сутрин. 15 минути по реката и доста интересни гледки по-късно слязохме на набелязаната спирка.

Озовахме се на една доста натоварена улица, която беше преградена по дължина на половина. В едната движеха коли, мотори и тук-туци, в другата бяха опънати сергии и заведенията бяха изкарали маси отвън. Умирахме от глад и започнахме да се оглеждаме за читаво заведение. Старата максима „Ако има много хора е хубаво, ако няма хора е лошо” в моя случай не сработи. Седнахме в едно пълно заведение и решихме да си поръчаме noodles. Споменах ли, че съм злояд? Пристигна една супа, в която плуваха всевъзможни, желеподобни неща с доста неприятен вкус. Боби, Яна и Габи май я харесаха. Не съм сигурен. Аз след втората лъжица, втора защото съм тъп и упорит, се предадох. Докато те се бореха с местната кухня аз станах да се разходя да потърся къде точно е Каосан Роуд и да огледам нещо по-годно за „изискания” ми вкус. Намерих. И двете. Поне така си мислех. Взех някакво пържено тесто, тип мекица, накиснато в захар и още нещо, не беше лошо, но много тежко за ядене. Другото бяха пилешки и свински шишове, които бяха изключително крехки и вкусни. Загладили косъма, потеглихме към Каосан. По пътя в някакво заведение видяхме множество тайландци, танцуващи синхронно под звуците на местна музика и доста се забавляваха.

П

Каосан Роуд

родължихме и стигнахме до Каосан. Накратко – комерсиален кич по наш вкус. Навсякъде те преследват да ти предлагат ушиване на костюм, различни масажи, сготвени скорпиони и каквото друго се сетиш. От повечето барове се чува жива музика, повечето са фалшиво грачещи човечета. Количките с манджите са през два метра, всъщност те са си през два метра из целия Бангкок. Бяхме чели за баровете направени от старите хипарски VW бусчета и наистина намерихме един. Габи си умря от кеф, предвид, че има страхотно влечение към въпросните бусчета. Седнахме и изпихме по един Май Тай и после продължихме разходката. След известно време умората си каза думата и решихме да се прибираме, отново с градския транспорт. Оказа се, че сме закъснели и сме изпуснали последната лодка. Остана ни опцията за такси. Поискаха ни 400 бахти, или 13 долара. В Тайланд ако попиташ за цена, отговорът е 5-10 пъти по-висока от реалната. Без пазарлък не става. Спазарихме го за 200, което пак беше висока цена, предвид, че на включен брояч не би излязло повече от 100 до Силом Роуд, където ни беше хостела, но вече бяхме капнали от умора. Заради протестите трябваше да пообиколим с таксите нощен Бангкок и като цяло беше доста приятно.

По Чао Прая

23.12.2013. Станахме към 8-9 сутринта и се възползвахме от включената в цената закуска в хостела. Храната беше приятна, поне за нас. На тримата американци на съседната маса не им хареса и го демонстрираха, но те генерално се бяха провалили по много точки в наръчника „Как да не бъдем тотални тъпанари когато сме в хостел”. И да – съществува такъв наръчник. Огледахме картата отново и съставихме маршрута. Отново трябваше да стигнем до лодките. На около 100 метра от хостела, минавайки покрай един висок и лъскав хотел, ни приближи един господин, който ни обясни че работи във въпросния хотел и ни попита къде отиваме. Разказахме му и той веднага започна да ни обяснява съвсем любезно как да стигнем, колко ще ни струва тук-тука до кейовете, а именно 20 бахти, да не даваме повече пари и т. н. Даже ни спря един и ние се качихме. Сега е важен момент да отворя една важна скоба: В Азия когато нещо изглежда прекалено добре, за да е истиниа, то най-вероятно е прекалено добре, за да е истина. Тук-Тука ни остави на кея, на който първо бяхме стигнали предния ден, онзи с 1000-та бахти. Слезе и веднага се втурна към лодката с думите, че всичко ще уговори за наше удобство. Бързичко го спряхме и попарихме надеждите му за далавера с неговите хора. Гледаше ни много странно, явно не очакваше да сме подготвени за всевъзможните им схеми. През това време друг господин, с характерното тайландско име Джо, се опита да ни омайва с обещания да ни закара с колата си да яздим слонове и какво ли още не, даже демонстративно ни отвори вратите на въпросната кола, обяснявайки ни колко е хубава, как щяло да ни излезе доста евтино, само по 1000 бахти на човек и т. н. И неговите оферти отбихме и се отправихме пеш към спирката спирката на градския транспорт. 15 бахти по-късно се возехме отново по Чао Прая и гледахме на дневна светлина всичко, което видяхме в сумрак предния ден.

Двореца

Слязохме на спирката където се намират храмовите комплекси и се засилихме към двореца. Яна се беше чула с една наша приятелка, Стефи, която по това време работеше като стюардеса в тайландските авиолинии и вече беше прекарала известно време в Бангкок и евентуално щеше да ни покаже това-онова. Стигнахме до двореца и се оказа, че има обедна почивка. Отново усложлив господин ни приближи и ни предложи да запълним времето си, наемайки лодка, за 800 бахти на човек, която да ни разходи за час по страничните ръкави на Чао Прая. Обясни ни как да разпознаваме легалните тук-туци по униформите на шофьорите и докато го правеше, от наблизо паркирания веднага се стрелна един приветливо усмихнат човечец, вече добре знаещ къде трябва да стигнем. Е... не му се получи и на него. Стефи закъсняваше и решихме да се поразходим и да разгледаме съседните улички, където имало известен пазар на амулети и всякакви дрънкулки. След около час обикаляне на въпросните улички, осъзнахме, че въпросният пазар са самите улички, а не нещо обособено. Опитаха се да ни продадат мачете за 2000 бахти, като по изработката му си личеше, че едва ли струва повече от 200 и то ако си в щедро настроение.

Двореца

Към 13:30 бяхме на входа на двореца, но Стефи все така я нямаше и решихме да влизаме без нея. В повечето храмови комплекси и дворци е нужно да се ходи с покрите крака и рамене, потници и къси панталони са забранени. На входа, заедно с билета можеш да си наемеш панталон или пола, или шал за раменете, като при връщането им, ти възстановяват цялата сума на депозита. Вътре беше лудница. Страшно много туристи, голяма част от които японци. Нека ви кажа нещо за японците. Всички знаем, че където и да идат, гледат повече през обектива на фотоапаратите си, отколкото през собствените си очи. Винаги съм се чудил защо и накрая ми се изясни. Много е вероятно да правят своя собствена версия на Google Streets, но вместо да дават луди пари за коли със скъпи камери, ползват целокупния си народ да снима и накрая сигурно снаждат снимките една за друга, създавайки перфектен 3D модел на целия свят… Но стига толкова за японците, те са си много готини. Дворецът е нещо внушително, колкото и, убийте ме за подбора на думи, кичозно откъм цветове. Всичко е много шарено и позлатено. Определено обаче си има своя чар и е нещо невероятно, особено ако е първия ви сблъсък с азиатска култура и религия. Всевъзможни статуи, пагоди, кули, сгради, градини и какво ли още не. Ние естествено се попиляхме да се снимаме къде ли не. И тогава се случи първото, нека за по-лесно го наречем необикновено, нещо. Всъщност това си беше една от онези случки, които могат да накарат и най-невярващите в свръхестественото, като мен, да повярват, че може би има някаква вселенска подредба в живоата ни. Приближи ме руса девойка с много изразен брит акцент и ме помоли да я снимам с гаджето и. Взех телефона и, тя тръгна да ми обяснява кое как, а аз я прекъснах, обянсявайки, че съм технологично грамотен. В този момент Боби, седейки до мен се провикна: „Picture of you and your boyfriend – Daniel fuckin’ Robin?!?” Надигнах изненадано глава и с изненада и лек шок, установих, че въпросното гадже наистина е Даниел Робин, който ни гледаше не по-малко смаяно.

Даниел

Преди десетина години Боби учеше в Лондон и Даниел беше негов съквартирант. Момчето още тогава имаше две околосветски пътешествия с раница на гърба, сам. Страшен образ. Та преди около девет години, когато бяхме на море в Несебър, Боби го беше довел с нас и той стана пряк свидетел и пълноценен участник във висичките ни свинщини тогава, а бяхме група от 30 човека. Не го бях виждал от тогава, Боби беше пътувал преди две-три години до Лондон и се бяха виждали за малко. От седем милиарда човека на земята и седем милиона в Бангкок, ние срещнахме точно този индивид! Излишно е да обяснявам ахкането и охкането и тоталната невъзможност да повярваме, че тая засечка наистина се случва. Поговорихме си двайсетина минути и се разбрахме вечерта да се видим и да пийнем по едно, след което той и приятелката му Клои поеха по техния път, а ние по нашия. Тогава се обади и Стефи, обяснявайки, че тук-тука ги стоварил на грешно място и се наложило да повървят. Дойде с капитана и екипажа си. Намерихме сградата в която е статуята на изумрудения Буда. Яна и Габи влязоха и в първия момент въобще не са видяли статуята, чак когато попитали един от охранителите, той им я показал да виси от тавана, не повече от 30см висока. Не знам защо всички бяхме решили, че е в поне човешки ръст. С Боби я видяхме отвън, защото бяхме прекарали доста време, олисани в разговори с Даниел и щяхме само да загубим време да се редим на гигантската опашка за влизане с храма. Пообиколихме останалата част от двореца и решихме да се отправим към Wat Pho, където се намира прословутата статуя не легналия Буда. Стефи и другите стюардеси вече я бяха виждали и решиха да не идват, докато двамата пилоти не бяха и дойдоха с нас. Уговорихме среща за 17:00 на ъгъла на един парк и ние потеглихме.

Wat Pho беше през една улица от двореца. Липсваха безумните тълпи, които кръстосваха дворцовия комплекс и беше доста по-приятно. В този комплекс има три големи статуи на Буда. Полегналият, един изправен в човешки ръст и един поседнал, горе-долу пак в човешки ръст. Последните две не са нещо внушително, но полегналият не е за изпускане. 15-20 метра дълга статуя на полегнал в следобедна дрямка позлатен Буда. През цяло време си представях как би му отивало да има стрък трева в устата. Шегата настрана – невероятна гледка си е. На краката му се оформя опашка от хора, изчакващи да се снимат с него по цялата му дължина, бързичко се случиха нещата и се увековечихме и там. Из другите сгради има множество по-малки статуи на Буда покрай стените, в други има стенописи, описващи исторически събития. Въобще – за обичащите подобни неща има много за гледане и снимане. След като се нагледахме се отправихме към срещата в парка.

С екипажа на Стефи

Всички умирахме от глад и решихме да идем до Каосан, защото предния ден си бяхме харесали едно заведение за хранене. Каосан е доста близо до двореца и Wat Pho, на около 15-20 мин пеш покрай парка, което за Бангкок си е нищожно разстояние. Е наложи се да пресечем една интересно оформена като детелини улица. А пресичането в Азия... След два дни вече си претръпнал и лесно разпознаваш новаците пешеходци, които гледат стреснато и се чудят как точно да претичат през хвърчащите мотопеди, тук-туци и коли. Единственото което трябва да направи човек е да гледа внимателно във всички посоки и да тръгне с равномерна крачка да пресича. Никой няма да намали скоростта си, но равната крачка почти гарантира, че ще ви заобиколят умело. Ако се затичате или правите резки движения напред или назад, то тогава като нищо ще ви бутнат. Добрахме се до Каосан, само за да разберем, че улицата на която сме били предния ден не е била Каосан, а съседната. Истинският Каосан беше още по-кичозен. Минахме през нея, видяхме я в цялата и „прелест” и се отправихме към другата. Седнахме в заведението и ако трябва да съм честен, хапнахме наистина добре. Споменах ли, че тайландските бири са страхотни? Не? Невероятни са. И Чанг и Тайгър. Особено Тайгър! Дори на Яна и харесаха много, пък тя бира не пие.

С Даниел и Клои

След преяждането се разделихме със Стефи и екипажа и, с идеята на следващия ден да се чуем и да ходим в една зоологическа градина да храним бебета тигри. Ако се събудим навреме. Ние поехме по нашата си улица да си пазаруваме. Взехме бири за изпът и почнахме да се влачим по сергиите. В Бангкок продават много яки тениски и потничета, ама много трудно се пазарят цените, в крайна сметка смъкнахме по 40-ина бахти на парче. И традиционни панталони има. 150 бройката, тегав пазарлък и там за четири броя. Накрая хвърляхме чоп за намаление от 30 бахти на цялата сума. Спечелихме го, но решихме, че човекът е прекалено готин и си заслужава парите. Час по-късно вече бяхме напълнили торбите с дрехи, магнити и прочее и се заехме да търсим бар в който да поседнем и да пийнем. Малко по-надолу по улицата го намерихме. Gipsy’s Lips. Много добро местенце със страхотна музика. Взехме си наргиле и поръчахме ромовете с кола и се разплухме по оформеното като огромно легло с възглавници сепаре пред бара. И краката ни са хора, то не може цял ден да търчиш. Даниел се обади, тъкмо излизали от Пинг-Понг шоуто, което Клои умирала да види и каза, че идвал. Пинг-Понг шоу няма да обяснявам какво е, понеже не знам кой ще го чете този разказ, но ако на някой му е интересно нека си го google-не. Сервитьорът ни, Тас, дойде при нас и заформихме приятен разговор. Бил на 29 години, имал бременна приятелка на около 20. През цялото време се опитваше да ни впечатли какъв е връзкар и какви хора познава, оказа се муай тай боец в свободното си време, добър негов приятел бил шампион, абе разказа ни много неща от битието на средностатистическия тайландец. През това време аз успях да си купя хамак... Да – хамак. Седим си, пием си, говорим си, пристига някакъв младеж, вади от раницата хамаците и ми го предлага за 350 бахти. Казах му, че ще му дам 150. Опита с 250, с 200 и като му казах категорично, че повече от 150 няма да му дам, той стана, направи една крачка, спря и се върна с едно не особено доволно „ОК!”. Седна до мене, тихо ме попита дали съм мюсюлманин, явно си давам вид на такъв с тая брада, а дори не носих палестинския си шал. Разочаровах го, че съм неверник в пълния смисъл на думата и той си тръгна, чудя се какво ли щях да намажа като бонус, ако бях казал „Да”... Даниел и Клои пристигнаха малко по-късно, тъкмо бяхме приключили закупуването на десетки плетени гривни от една хитра дама, с която пазарлъка си беше тегав. Разказаха ни за Пинг-Понг шоуто, Клои каза, че било ужасно, но се радвала, че го е видяла. Въобще впуснахме се в приятни разговори и пийване и така до доста късно. Към полунощ Даниел и Клои ни напуснаха, тайно плащайки половината сметка, защото на следващия ден летяха рано към Пукет, а ние останахме да пийнем по още едно с Тас и диджея-собственик. Разделихме се и с тях с „категоричните” обещания да се върнем на следващия ден пак. Някак не ни повярваха.

Качихме се на такси, което се нави да си пусне апарата и се отправихме към хостела. А това такси... Вътре миришеше на нещо средно между манджа и чорапите на футболист след цял ден тренировка, комбинирано с нещо умряло преди хилядолетие в страшни мъки. Доста се посмяхме през сълзи. Тогава и станахме свидетели на единственото ПТП. В тази част на Азия светофарите и пешеходните пътеки са по-скоро за украса, отколкото да помагат на движението. Ако погледнете движението по улиците от високо, вероятно първата асоциация ще бъде разровен мравуняк, където привидно всичко е в безпорядък, но истината е, че тези хора са страшни майстори. Това което в България наричаме засичане на пътя, при тях е нещо ежесекундно. По-интересното е, че не се дразнят един на друг, не се псуват. Всичко се случва със забележително разбирателство. Та за ПТП-то – чу се клаксон, след него удар, един моторист се заби в една кола, нашият ухаещ шофьор избухна в смях, моториста стана, изтупа се, качи се на мотора и без една дума отпраши на някъде. Опитвам се да си представя тази картинка в Европа и не успявам. Таксито ни стовари пред хостела на цена по апарат 75 бахти.

Мол

24.12.2013. Него ден поспахме. До обяд. Имахме неприятна случка с една изгубена/открадната в банята магнитна карта за стаята ни. Наложи се да си закупим катинарчета от магазина и да заключим багажа си в шкафовете, като понесем всякаква техника с нас. Съдържателката каза, че ще погледне камерите в коридора пред банята, за да види кой е влизал и излизал по това време. Също така ни обясни, че билети за автобуса за Сием Рийп можем да вземем от Siam Tower, мол на две спирки със Sky Train-a. Отправихме се натам. Май ви казах, че транспортната система, официалната, в Бангкок е прекрасна. Много организирана. Във влаковете прави впечатление, че всички щракат по смартфони и рядко има хора, които да си говорят помежду си. Малко е стряскащо. Слязохме на мол Siam Center, знаехме, че гишето за билетите е до Starbucks. Starbucks веднага го намерихме, ама не и гишето, да не говорим, че трябваше да е на пети етаж, а ние бяхме на втори. Отправихме се нагоре, за да открием с изненада, че последният етаж е четвърти. После видяхме табелите като в гара или летище. Моловете в Бангкок са нещо страшно. Огромни, лъскави и добре устроени. Ако гледаш. По табелите се ориентирахме и ни закараха до изхода, който ни отведе до едно вътрешно „площадче”, с доста сериозни размери, с фонтани, градини и други приятни гледки, тотално контрастиращи на всичко което виждаш по улиците на града. А на другия му край стърчи Siam Tower. Много приятно място, ама не и да си купиш сандалки. Пет-шест етажна сграда, като етажите са вътрешни кръгли тераси. От ескалаторите като погледнеш надолу виждаш приземния етаж и на хората със страх от високо може да им прилошее. Стигнахме последния етаж, кина, барове, ресторанти, абе гъзарска работа. Там и гишето. До Starbucks. Последва лошата новина – билети няма, а това е единствения директен транспорт до Сием Рийп. Казаха ни, че можем да идем до автогарата, която е почти до летището и да вземем автобус до границата с Камбоджа или да идем до гарата и да вземем влак. Сетихме се за Стефи. Обадихме се да питаме колко би ни излязло да летим до там, но се оказа, че има билети по 180 долара, което беше много. Все още имахме да видим шест-тонната масивно злато статуя на Буда в китайския квартал, а той беше лепнат за ЖП гарата, която пък беше на три-четири спирки от мола. Очевидно надделя идеята за влака. Върнахме се до Siam Center-а и си харесахме място за ядене, защото коремите си стържеха. Пообиколихме няколко магазина, безуспешно търсейки сандали и се отправихме към гарата.

Гарата

Гарата като усещане е все едно си на централна гара София. Може би малко по-добре. Попитахме за билетите, 45 бахти или долар и половина, нещо между втора и трета класа, 05:50 сутринта. Решихме, че ще е яко преживяване и без да му мислим повече се отправихме към китайския квартал, да видим тоя масивен Буда. Помотахме се из улиците, докато се ориентираме къде точно се намира, като това мотане ни коства точно толкова, че да затворят храма и да не го видим, но по снимки се оказа, че бил горе-долу същия като поседналия буда във Wat Pho. Ама за сметка на това Габи успя да си купи гайд на Lonely Planet за Виетнам, който коства доста сериозен пазарлък от нейна страна, само за да се окаже менте ксерокопие, НО! свърши чудесна работа в последствие, като истински! В крайна сметка кога сте си купували менте книга, а?!

Wat Arun

Слънцето залязваше, а все още не бяхме гледали прословутия залез над Wat Arun. След известно чудене над картата, къде аджеба се намираме, поехме през едни съмнителни улици към кей номер 6 на градския транспорт по Чао Прая. Интересно преживяване, може би малко притеснително на моменти, защото чувствто, че си в гето не те напуска. Чат-пат виждахме туристи, но и те изглеждаха леко озадъчени дали са на правилната улица. Е, в крайна сметка се оказа, че е правилната, натоварихме се на лодката за две спирки и даже бяхме толкова бързи до спирка номер 8, където са двореца и Wat Pho, че пътувахме гратис. Срещу Wat Arun има множество кафенета и барчета, както и един парк. Все пак закъсняхме за залеза и след като се оказа, че в парка не може да се пие, седнахме в едно от барчетата, от което по-късно осъзнахме, че е правена снимката в гайда на Lonely Planet, който Боби носеше. Wat Arun изглежда страхотно нощно време. Пихме по един White Russian, докато му се наслаждаваме и след половин час си тръгнахме. Минахме през вече любимата ни фалшива Каосан Роуд. Не можеше да си тръгнем без да сме опитали тайландския масаж. Седнахме на едно по-добре изглеждащо място и за 30 минути масаж на краката, добихме съвсем друг вид. Представям си цял масаж как ти действа... Взехме си по една торба пилешки/телешки/свински шишове и се качихме на един тук-тук към хостела. По пътя ни съпровождаше кордон от два тук-тука, пълни с пияни германци. Решихме да слезем по-рано на Силом Роуд и да разгледаме за последно тази част на града, защото една холандка в нашия хостел ни беше казала по-рано, че имало готин нощен живот.

Това е и частта която ми докара горчивия привкус от Бангкок. Всички знаем с какво е известен града, не случайно е наречен най-порочния град. Ходейки си по Силом, зяпайки сергиите с тениски с абсурдни щампи, правейки си майтап с всичко, попаднахме на една пряка, цялата в неонови билборди и табели, и... проститутки. Решихме, че това трябва да се види и тръгнахме по нея. Бяха изложени на столчета пред бардаците. От време на време ни приближаваше по някой сводник и ни сочеше към тях. Нито една обаче не дойде сама да се предлага. Замислих се колко ли още подобни улици има из града. Излязохме на по-голяма улица, успоредна на Силом и тръгнахме по нея. Тогава видяхме друга пряка, с неонови надписи „Fresh Boys”. Все още не знам чия идея беше да минем и по-нея, но минахме. Боби вървеше отпред, явно ни забелязаха отдалеч, защото в момента, в който стъпи на улицата му се засилиха две-три момчета, той ги разбута от себе си и те изненадващо се дръпнаха и не го закачаха повече, но се втурнаха към мен с реплики „Hi, honey!” и разни други. Разбутах ги и продължих. Габи и Яна вървяха след нас. Един се засили и към Яна, а тя го бутна и го изгледа строго, съответно той се отказа. Габи беше до мен и се беше хванала за китката ми, може би малко притеснена. На столчета покрай бардаците седяха млади момчета, някои приличаха на непълнолетни. Двама по-възрастни мъже седяха зад една стъклена врата, пушеха и си говореха нещо, единия ни видя, изплю цигарата, със замах отвори вратата и с комична крачка като от анимационен филм се засили към нас, отвори един каталог с момченца и с нахилена мутра и повдигане на веждите почна да ми ги сочи по страниците. Улицата продължаваше още малко и завиваше, създавайки впечатление, че е задънена. Замислих се какво ли ще е да се върнем по същия път. За късмет се оказа, че веднага след завоя излизаме на друга по-голяма улица. Продължихме по нея и в ляво видяхме широка пешеходна улица, а по средата, по дължина пазар. От двете страни на пазара имаше стриптийз барове. Вътре можеш да видиш облечени и не толкова облечени жени да танцуват по барове и пилони, чакащи рибите. Непрекъснато ни предлагаха наркотици, проститутки, стриптизьорки и Пинг-Понг шоу. Недоумявах, да не би да имат университет в който го преподават това?! Във всеки бардак го има, а изглежда като „талант” присъщ на шепа жени... Изнизахме се бързичко от пазарчето, озовахме се отново на Силом Роуд и се прибрахме, на следващия ден ни чакаше бая път от рано. А да – магнитната карта магически се намери, паднала била в една мивка, да се чудиш...

Във влака

25.12.2013. В 05:15 сутринта таксито ни стовари на гарата. Съдържателката на хостела ни беше приготвила закуска в пликчета, беше изключително мила, особено се зарадва когато и казахме, че ще напишем добри ревюта в Trip Advisor и Hostel World за хостела и. На гарата нямаше много хора, в едно кафене хапнахме по един кроасан, изпихме по един чай/кафе и общо взето видяхме, че около нас има шепа разпръснати чужденци. Повечето французи. Яна каза, че франсетата били доста хардкор бекпекъри като цяло. Тея специално така и изглеждаха. В 05:40 се качихме във влака. В последния вагон. Наистина беше нещо средно между втора и трета класа, но беше по-удобно и приятно отколкото очаквахме. Прозорците не бяха нещо, което самостоятелно обича да седи затворено за дълго време, та постодувахме около два часа. Боби и Габи периодично отскачаха до „верандата”, разбирайте нещото наподобяващо тераса на края на вагона, където можеше да се пуши. По едно време и аз отидох, оказа се доста яко да гледаш безкрайната права по която върви влака и зеленеещата се джунгла навсякъде около нас. В интерес на истината през цялото време се чувствах като в американски филм за войната във Виетнам. Ниски схлупени бараки и къщи, периодично изникваха, сякаш в нищото, пагоди. Влакът се движеше бавно по наши преценки, спирките бяха сравнително често. Популацията във вагона ни се увеличи.

Едно от интересните неща на това пътешествие, е че почти винаги, дали в самолетите или влака, бивахме позиционирани до „кухнята”. В самолета до Доха бяхме на последния ред седалки на опашката, където стюардесите приготвяха храната. Във влакът кухня нямаше, но местни търговци продаваха запечатани в пликове всевъзможни миризливи и странно изглеждащи манджи. Другото интересно беше присъствието на не малко военни, може би защото влака пътува до границата с Камбоджа. Като цяло беше доста живописно изживяване, а по обяд вече пристигнахме. Имахме информация, че границата с Камбоджа е на 500 метра и съответно отбихме всички оферти на тук-туците. С нас се движеха и момче и момиче французи, които също не знаеха какво точно се случва. Споделихме им информацията която имахме, само за да узнаем няколко минути по-късно, че неволно сме ги излъгали, оказа се, че разстоянието е 6-7 километра! Спазарихме един тук-тук и след десетина минути вече бяхме на границата между Тайланд и Камбоджа в Пойпет...

Siem Reap, Cambodia

25.12.2013, някъде по обяд вече сме на опашката на тайландската граница. Преминаването е сравнително бързо. Туристи има навсякъде, определено е популярно преминаването на границата пеш. Визи за Камбоджа нямаме, решихме, че няма смисъл да се занимаваме с онлайн визите и ще търсим на място. Тук е момента да спомена, че още в тайланд, преди да стигнем до границата, тук-тука ни остави пред някаква сграда, в която издаваха камбоджански визи. Всъщност преди границата има няколко такива места. Естествено има уловка, въпросната виза излиза солено. Между двете граници има камбоджанско гише, на което срещу 23 долара и пет минути от времето ни, ни издадоха визите. Попълва се формуляр и трябва да си носиш една снимка. Ако нямаш снимка срещу един-два долара ти преснимат тази от паспорта. Оборудвани с новите визи се отправихме към паспортната проверка. Не е най-експедитивната процедура за едни пръстови отпечатъци и печат в паспорта, но не е и нещо затормозяващо. Минах първи и в момента в който излязох от гишето ме посрещна много усложлив камбоджанец, който ме попита откъде съм, колко човека пътуваме и други странни въпроси, после ме уведоми, че на 10 метра от мястото където стояхме е спирката на безплатен автобус, който ще ни закара до някакво друго място, откъдето можем да вземем различен транспорт. Първото нещо което ми изникна в съзнанието беше „Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно е прекалено хубаво, за да е истина.” Боби, Яна и Габи се появиха след няколко минути, разказах им за офертата, а Боби каза, че по различните гайдове пишело, че точно така се случват нещата. Бях малко изненадан, предвид че местните виждат туристите като ходещи банкноти. Всъщност имаше доста хора, които си чакаха въпросния автобус. Появиха се още един-двама камбоджанци да ни обяснят за автобуса. Заговорихме се с единия, явно ни хареса, или просто бяхме единствените, които си приказваха с него, та ни набута най-отпред, а автобусът тъкмо идваше. Седнахме на първите седалки, за да не трябва на слизане да чакаме целия китайски народ да се разтовари.

Пътувахме с автобуса около 10-15 минути и стигнахме до странно изглеждаща постройка от лявата страна на пътя, имаше паркирани доста еднакво изглеждащи коли и няколко бусчета. Веднага ни посрещнаха няколко човека и започнаха да ни разпитват колко човека сме и какъв транспорт предпочитаме, такси, минибус или голям автобус. Цената на таксите беше 12.50 долара на човек, минибуса 10, а големият автобус 8 или 9. Таксито и минибуса стигаха за два часа до Сием Рийп, а автобуса за три. За всичко това се купува билет. Комбинирахме се с четирима американци, една новозенландка и един господин от Хонгконг и се натоварихме в един от минибусовете. Пътят беше съвсем нормален, нямаше безумен трафик или идиоти по пътя. Гледката също не беше много лоша. В тази част на Азия трудно можеш да се движиш по пътя и около теб да бъде само природата. По целият път имаше по-бедни къщи или ферми, приятно прикрити зад палми и зеленина, всевъзможен добитък се разхождаше свободно из „дворовете”, направи ни впечатление, че животните са доста измършавели. С изключение на едно прасе... което беше най-огромната свиня-майка или шопар, което можете да си представите. Зад къщите имаше безкрайни оризови полета. Ако някога сте се възхищавали на равно софийско поле или Добруджа, то това което човек вижда в тази част на Камбоджа е нещо несравнимо. До където ни стигаше погледа - напред, назад, на ляво, на дясно – все равнина. За целият път видяхме около пет-шест възвишения. Разбрахме, че наближаваме Сием Рийп по увеличаващия се трафик на мотопеди в нашата посока. За кратко и пътя стана направо черен, неасфалтиран. Мислехме си, че щом наближим, на фона на тая равнина ще видим кулите на храмовете Ангкор. Излишно е да казвам, че нищо подобно не се виждаше, само дървета.

Влязохме в Сием Рийп към 17:00, слънцето вече беше доста ниско. Определено градът беше станал доста популярна туристическа дестинация. Освен характерните къщи във френски колониален стил, имаше много големи и многозвездни хотели. И най-странното, някак си невръзваща се коледна украса навсякъде. Но за туристите явно всичко се прави. Автобусът ни остави на автогарата, която трудно може да бъде наречена така. Посрещна ни един човек с яке на Манчестър Юнайтед, който ни се представи с името Дий. На доста приличен английски ни попита за колко дни сме и дали планираме на следващия ден да разглеждаме храмовете. Предложи ни услугите си, срещу 10 долара на човек, да ни разхожда с тук-тук между храмовете и да ни изчаква докато се нагледаме вътре. Преценихме, че цената е съвсем приемлива и сключихме договор, издаде ни фактура, на която даже имаше телефонния номер на компанията за която работи. После ни уведоми, че след като сме сключили договор, до края на следващия ден ще работи за нас и съответно сега ще ни закара до хостела.

Хостелът беше нещо страхотно. The Mad Monkey. С влизането се озовахме до открит бар с басейн. Усмивките веднага станаха от ухо до ухо. Регистрирахме се и дори получихме токен за безплатно питие в бара! Намерихме стаите и установихме, че направо сме си в хотел. Собствен санитарен възел, чисто, сравнително луксозно, абе кеф. Е, както по-късно се оказа, The Mad Monkey е шумно местенце, но е търпимо, особено ако човек го е налегнала умората. Взехме по един душ и се отправихме към бара, естествено, да изконсумираме питието. Барът до басейна тъкмо беше затворил, но ни казаха, че на покрива има друг... Ей, страхотно място! Барът на покрива имаше пясък и все едно си бяхме на плажа. Персоналът изглеждаше приветлив. След две минути вътре осъзнахме, че сме обградени от австралийци и американци. Оказа се, че собствениците са австралийци. Всичко беше много американско. Яна с удоволствие установи, че предлагат различни американски манджи и разядки. Тя е учила в Щатите 5 години и определено се радваше, че ще ни покаже с какво е борила пиянския глад в студентските години. И наистина, доста приятни неща предлагаха. Решихме, че няма смисъл да излизаме да търсим друго заведение, бяхме уморени, а в бара можехме да получим всичко необходимо, освен това на следващия ден трябваше да станем в 04:30, защото в 05:00 Дий щеше да ни чака, за да ни закара към храмовете. Имаше коледна вечеря, пуйка със зеленчуци. Поръчахме си и разядки, пихме бири. Камбоджанците също имат хубави бири. И Cambodia, и Anchor. Американците се впуснаха в забавлението си – Beer Pong, a ние с Боби видяхме една черна дъска, на която с тебешир се водеше седимична класация на надпиването с Granades. Това е два пръста Red Bull в чаша за уиски, вътре се закрепват две шот чаши, едната с текила, другата с йегермайстер, дърпа се тази с текилата (или йегера), изпива се, другата пада в Red Bull-а и се разпенва и се пие и тя. Австралийците бяха със 137 за предната седмица, американците изоставаха с около 70. С Боби се замислихме дали четиримата, за две вечери престой, не можем да победим сегашния резултат на американците, но се отказахме. Въпреки, че на всеки 10 изпити ни даваха потник с логото на The Mad Monkey! Нямахме шанс, четири срещу поне 50. За два дни. А, да. По бара висяха доста сутиени. Явно забавата си течеше с пълна сила на това място. Към 23:00 вече бяхме по припаднали по леглата от умора, а и на следващия ден трябваше да се става рано.

26.12.2013. Събудихме се към 04:30. Навън си беше непрогледна нощ. В 05:00 бяхме пред хостела, където ни чакаше Дий. Бях забравил, че дори по тези места Декември се води зима. Нощно време си беше хладно, комбинирано с возене на открито, направо си беше пронизващо. Улиците на Сием Рийп бяха изпълнени с десетки тук-туци, всички движещи се в една посока – Ангкор. В един момент хотелите изчезнаха и вече се движехме по асфалтиран път в джунглата. По някое време от дясно видяхме езеро. Вече наближавахме. Дий ни остави на гишето за билети. Струваха 20 долара, правят ти и снимка. Падна ни се камера, която имаше нещо на обектива, защото всички излязохме с „посинено” ляво око. Качихме се на тук-тука и след още 5 минути вече бяхме на моста, водещ през езерото към Angkor Wat. Отпред продаваха кафе и чай, взехме си и се отправихме към храма.

Мостът е дълъг 50-ина метра. Самият Angkor Wat е разположен на остров по средата на езерото. Заради тъмнината не виждахме добре силуетите, но и да не беше пак нямаше да видим нищо. Външните стени са построени така, че да не се вижда нищо вътре. Куполите на трите кули на входа бяха разрушени. Минахме през арките и пред нас се откри огромно пространство, което ще ми е трудно да опиша, но колкото мога... Дълга права алея с масивни каменни перила водеше централно напред към основния комплекс. Покрай стените имаше гъста джунгла, която ги скриваше, но централната част беше чиста. Тук-таме имаше красиви палми. От двете страни на алеята имаше 2 полу-разрушени сгради, където се бяха събрали много хора, за да виждат по-добре. Пред централната сграда, от двете страни на алеята имаше 2 езера с лотуси. По целият път ни предлагаха книги за Angkor Wat, както и да идем след изгрева на едно от многобройните места за хранене. Всеки промоутър си имаше псевдоним. Нас ни зарибяваха основно Роки от първа палатка и Лейди Гага от трета. Роки даже ни каза, че изгрева се вижда най-добре ако застанем в левия ъгъл на лявото езеро, защото така ще видим храма и изгряващото слънце с отражение във водата. Излишно е да споменавам, че на въпросното място само нас ни нямаше. Позиционирахме се така, че доколкото е възможно да няма много хора пред нас, разбира се не на препоръчаното място, а малко по-навътре към алеята и зачакахме. До изгревът на слънцето успяхме да купим по един местен копринен шал за майките. Започна да се развиделява и силуетът на Ангкор ясно си личеше. Думите ще са малко, а от снимките също няма да се разбере величието на Angkor Wat. Това е нещо което препоръчвам на всеки, който има възможност, да иде и да го види. Слънцето изгря малко в дясно от кулите. Храмът е строен така, че слънцето винаги да изгрява горе долу над кулите. Кулите приличаха на затворени лотуси. Погледахме, поснимахме и се отправихме към централната сграда, преди масовката да се е засилила натам. Във вътрешната част има няколко по-малки постройки, като навсякъде има изключително стръмни стъпала. На някои стени все още са запазени стенописи, увековечаващи различни моменти от историята на империята на кхмерите. Най-вътрешната част, на която са разположени и последните оцелели 5 кули беше затворена. Имаше табели, че е заради почистване, но за да не се дразним на кривия си късмет, решихме че седят там от две-три години насам. Иначе от централната кула със сигурност щеше да се открие страхотна гледка. След близо час „ах-ох” се измъкнахме от централната част, слънцето се беше вдигнало до толкова, че лъчите му да се прецеждат през клоните на дърветата и леката мъгла, създавайки доста красив пейзаж. В страни от храма, в джунглата, забелязахме доста по-нови сгради, в които живееха монасите. Помотахме се още малко, направихме няколко доста добри снимки с GoPro-то и се отправихме към изхода.

Дий ни чакаше на входа, беше видимо сънен, каза че бил наваксал малко със съня. Натоварихме се на тук-тука и потеглихме към Angkor Thom. След  няколко километра минахме през централната му порта. Всички храмове имат по 4 порти, всяка по средата на всяка от стените. Кхмерската архитектура се характеризираше със симетрия във всичко. Самият Angkor Thom е най-големият комплекс от всичките. В превод Angkor Thom означава „Велик град”. Това е и последната, най-дълго оцеляла столица на кхмерската империя. Дий ни остави на паркинга за тук-туци и автобуси, където имаше множество заведения за хранене. Седнахме да закусим. 30 минути по-късно се качихме на тук-тука и Дий ни остави пред храма Bayon. Обясни ни, че оттам започва маршрута, като ще се ориентираме по табелите, а той щял да ни чака на паркинга.

Bayon... 54 кули с по четири лица на крал Jayavarman VII от всяка страна на всяка кула. За съжаление са останали само 23, но има проекти за възстановяването им. Пространствата вътре са доста по-тесни от тези в Angkor Wat, но е също така внушителен. Централната кула беше доста пострадала, чух един гид да обяснява на група туристи, че реставраторите имали голям проблем, защото не можели по почти нищо да разберат как е изглеждала в оригинал. Поснимахме се доста, естествено не пропуснахме да попсуваме няколко нетактични и недодялани руски туристи, които просто не им стигаше до централния мозък, че могат за една минута да излязат от полезрението на обективите ни. Из целият комплекс имаше адски много местни деца, но ми направи впечатление, че нито едно от тях не дойде да проси от нас. Излязохме от храма и видяхме, че има възможност да си наемеш слон и да гледаш комплекса от гърба му. Решихме да е следващия път... Минахме покрай една огромна статуя на Буда и се озовахме в градините на Baphuon, храм до двореца на Jayavarman VII. Самият храм беше сравнително висок, до него се стигаше по една вдигната на метър над земята алея, а от най-високата му част се откриваше страхотна гледка. Стълбите бяха доста стръмни. На слизане трябваше да изчакаме група японски туристки, които имаха много зор по пътя надолу. Пътят минаваше през храма Phimeanakas. Габи и Яна решиха, че в жегата няма да слагат връхни дрехи, за да се качат до върха, затова само дватама с Боби се качихме. Стълбите бяха един човек широки и липсата на светофар създаде доста зор с наплива от хора нагоре-надолу. Следвайки табелите видяхме, че не можем директно да излезем, а трябва да минем през един пазар, където се опитват да ти продадат какво ли не. След като излязохме пред нас бяха алеите водещи към изхода, паркингът и няколко чудесно изглеждащи кули, до които обаче не стигнахме. Отидохме до заведението, в което закусихме, изпихме по нещо разхладително и Дий не понесе към Ta Phrom. По пътя спряхме на един реставриращ се в момента храм, чието име не разбрахме, но според Дий бил най-високия храм. Изкачихме се до горе, но освен върховете на дърветата, метални скелета, работници и кранове, друго по-забележително не видяхме. Две минути по-късно бяхме на централната порта на Та Phrom.

Ta Phrom е известен на запад като храма на Tomb Raider, заради едноименния филм с Анджелина Джоли. Част от филма е снимана там. Построен е от Jayavarman VII през 13-ти век. Строителите изсекли огромна част от джунглата, за да го построят, а след залеза на кхмерската империя природата си взела своето... Целият храм е погълнат от корените на близо 400-годишни дървета. На места растат направо от покривите на сградите. За едно от дърветата, обхващащо една от стените, беше построено специално скеле, което да го държи, защото в по-високата си част вече растеше хоризонтално. Видяхме на специални табели снимки от момента на откриването ми съответно снимки след реставрациите, които продължаваха и в момента. След около час лутане най-накрая открихме и най-известните корени. Ако в google потърсите Ta Phrom, ще видите тяхна снимка. Оказа се, че са към изхода и е невъзможно да се пропуснат. И по пътя към входа и по пътя към изхода имаше музиканти, които бяха ветерани-инвалиди от времето на Пол Пот и червените кхмери, сякаш да ни върнат малко в реалността за ужасите, които този народ е преживял в модерната си история...

Беше към 12:00-13:00 на обяд. Намерихме Дий в гъмжилото от тук-туци, обменихме няколко думи относно впечатленията ни и се отправихме към Floating Village-а. За целта трябваше да преминем през целия Сием Рийп и гетата му. Там човек може да види как живеят голяма част от камбоджанците. Дий ни обясни, че в плаващото село живее най-бедното население на Камбоджа. В езерото Тонле Сап имало стотици такива. Каза, че 20-те долара които плащаме отиват за селото, че нищо друго не трябва да се плаща, освен ако самите ние не пожелаем. След 20-ина минути стигнахме до пристана, откъдето тръгваха лодките пълни с туристи. Купихме си билетите и веднага бяхме разпределени на една лодка. Интересното беше, че бяхме само четиримата в лодката, като освен лодкаря имахме и младо момче гид на име Ра. Беше доста разговорлив. Обясни ни какво ще видим, като по целия път ни разказваше неща за живота в селището. След десетина минути стигнахме първите „къщи”. Лодки-постройки. Ра обясни, че по време да дъждовния сезон по-голямата част от сушата, която виждаме остава под водата, като стърчат само върховете на дърветата, а всички лодки-къщи с отправят към вътрешността на езерото. Първата ни спирка беше развъдник за риба и ферма за крокодили, придружени от магазин за подаръци. В езерото вирееха близо 50 вида различна риба, ако не и повече. По-интересното за нас бяха крокодилите. Много кротки създанийца. Най-вероятно докато не решиш да се разходиш между тях. Макар и малки изглеждаха страшни. Вероятно и бяха. Помотахме се малко из магазина за сувенири. Понакупихме това-онова и се отправихме към училището за сираци. Тук започва историята, която малко помрачи иначе прекрасния до момента ден...

Първо лодката се счупи. Акостирахме на една къща докато Ра и лодкаря я поправят, нещо което трябваше да стане за 5-10 минути, но отне доста повече. През цялото време живеещите в къщата не ни обърнаха никакво внимание, може би защото вече им беше писнало да гледат туристи, знам ли. Видяхме как живеят и да ви кажа, някак си не изглеждаше тотална мизерия както ни я описваха всички. Вярно, беше лодка-къща, но си имаше някакъв уют. След 40 минути лодката отново беше в движение и се отправихме към т. нар. Community Store. Забравих да спомена, че Ра през целия път ни повтаряше около пет неща, едно от които, че загубил баща си в езерото преди шест години, по времето на голям тайфун. Също така, че сиропиталището, което ще посетим, е за деца загубили родителите си заради тайфуна. В магазина ни посрещна съдържателия и ни каза, че ако искаме, ако сме с добри сърца и прочее, можем да купим чувал ориз, който да занесем в сиропиталището за децата. Спогледахме се и вече бяхме доста размекнати и се спряхме на 30-килограмов. Веднага ни обясниха, че той стига за определен брой деца за един ден, а ако вземем 50-килограмов, той ще стигне за всички. Съгласихме се, а те ни предложиха да вземем и вода, защото питейната вода била проблем. Изведнъж се оказа, че чувал ориз и четири стека вода ни струват сумарно 60 долара. Нещо не се връзваше. И преди да ме набедите за коравосърдечен или скръндза, изслушайте останалата част от разказа. Училището беше на 30 метра от въпросния магазин. Стигнахме до там, разтоварихме ориза и водата и ни показаха класните стаи, кухнята, спалните помещения. Всичко беше чудесно, но определено нещо ни тормозеше и четиримата. В последната класна стая нещата почваха да стават ясни. В един хамак лежеше един от учителите, които според Ра бяха местни. Въпросният си цъкаше на Samsung Galaxy Pad и съвсем не изглеждаше като представител на най-бедното население в страната. Едно от дечицата имаше дебел златен ланец на врата си, въобще всичките деца изглеждаха всичко друго, но не и страдащи от немотия. Кофти усещанията се засилиха и решихме час по-скоро да се махнем, качихме се в лодката и се отправихме към изходната точка – пристана. По целия път обсъждахме какво точно се случи в това село. Лодките с които се разминавахме бяха пълни с туристи, всеки платил по 20 долара. Бяха адски много. Също така не всички спираха на магазина и в училището. Още на пристана ни бяха нагласили в специалните лодки, беше съвсем ясно. Другите нямаха гидове като Ра. Поне не всички. Тези които имаха спираха. 15-те долара бяха най-малкия ни проблем, по-скоро се чувствахме излъгани. Но и ситуацията беше такава, че си поставен в положение, от което трудно можеш да излезеш без да се превърнеш малко или много сприхаво-безсърдечен циция. В крайна сметка Дий ни предупреди, че пари се дават само за вход, останалото си е наша работа. Другото което затвърди мнението, че са ни излъгали, е изпускането на Ра за това, че всички лодки от този пристан са собственост на само една компания. А те бяха много. Дори имаше корабчета, които за шест часа, за колкото стига и автобуса, могат да те закарат в Пном Пен. Дий ни чакаше на паркинга, качихме се и поехме към Сием Рийп, уговорихме го да ни остави пред стария пазар, който беше в центъра, за да хванем един час пазар преди затваряне. Разочарованието от Floating Village-а беше толкова голямо, че даже забравихме да се снимаме с него...

Спазарихме разни сувенири и поехме към хостела. Точно отпред имаше пекарна, спряхме да си вземем нещо, защото си ни беше налегнал глад. Прибрахме се, оправихме се и се качихме да изпием по една бира в бара. Решихме да не се храним отново в хостела, а да се разходим из града и да потърсим един определен ресторант, за който прочетохме, че бил едно от най-добрите места в Сием Рийп за местна храна. След дълго мотаене по улиците, се озовахме уж на правилната уличка, но въобще не го намерихме. Накрая си избрахме заведение по външен вид и брой посетители. Седнахме и решихме да поръчаме телешко. Голяма грешка. Ядохме дъвка с вкус на телешко. В тая част на света на малко места може да се яде читаво телешко месо, обикновено са и доста по-скъпи. Или трябва да се гледа специално за австралийско телешко. Станахме и тръгнахме към The Pub Street – улицата с баровете и пъбовете, изненадващо...

След дълго назландисване си харесахме един бар, с чието име доста често се бъзикахме цял ден, без да подозираме, че дори има такова място, а именно “Angkor What?”. Още повече ни привлече слогана на мястото: „Promoting Irresponsible Drinking since 1998!” (Окуражава Безрасъдното Пиене от 1998!). Вътре беше страшна лудница. Хора имаше и по улицата, като не им пречеше да танцуват, сякаш са на някакви стимуланти, а много вероятно и да бяха. В самият бар стените бяха нашарени с графити. Музиката беше ужасен комерс за нашия вкус, ама каквото – такова! Наредихме се на бара и си поръчахме по един ром с кола за 2 долара. Малкото е 25 грама. Да е ясно. Голямо по наш стандарт е 8 долара или 12 лева, което си е направо цена в България. Имаше и промоция на Bucket-и (кофи). В тях има 7 шота или 175 грама ром и кола до горе, отново за 8 долара. След първото питие мисля, че не е нужно да споменавам, че кофите почнаха да никнат пред нас. Там някъде между кофите беше и една от най-интересните срещи в пътуването ни. Забелязахме, че някакъв господин се овърта около Яна и Габи и ги заговаря. И ние се включихме съвсем услужливо в разговора. Оказа се, че се казва Мартин Савале и е свирл преди време в музикална група. Не коя да е, а Asian Dub Foundation. Даже после се оказа, че е брат на най-известния член и основател – Чандра Савале. Ти да видиш! Обикаляше от месец-два югоизточна Азия, беше минал през Виетнам, Лаос и Тайланд, като планираше на някои от местата да се върне пак, преди да си тръгне към Англия. Беше доста втрещен от музиката, носеше си бутилка уиски в бара и генерално се беше отправил към великите ловни поля на Сиуксите. Боби  също не му помогна много с поръчването на множество шотове, които като цяло не бяха голям проблем, до последния – местна водка. Първият път на това пътешествие, в който се събудих и бях радостен, че все още имам зрение. А относно Мартин. Е, дано е оживяло момчето, не е потвърдил приятелството във facebook… ама какво ли ще помни, въпреки че интересни работи си говорихме. 100 пъти ни повтори, че ако ходим в Лондон трябва да му се обадим да ни разходи той по баровете. Ако потвърди във face-a ще му напомня. Прибирането е било дълго, макар и хостела да беше близо. Имало е и глупости по пътя, според свидетелите, ама какво пък толкова, колко често ходим в Камбоджа. А да! Взехме си и тениски от бара, обаче се оказаха по-различни от тези на персонала и липсваше най-важното, което ни накара да ги вземем – надписът „Promoting Irresponsible Drinking!”. Шанс.

27.12.2013. Събуждането беше учудващо нормално. Нямаше следа от махмурлук, поне не толкова ужасен като тия в София уикендите. Предният ден бяхме помолили Дий да прати тук-тук сутринта пред хостела, за да ни откара до автогарата, където трябваше да вземем автобуса на Mekong Express към Пном Пен. Габи и Яна бяха станали по-рано и бяха взели кроасани от пекарната. Тук-тукът ни чакаше отпред. Автогарата беше на десетина минути път. Още с пристигането ни наобиколиха разни хора, да ни препоръчват техните автобуси. Намерихме къде спира автобуса на Меконг Експрес, за който яна беше купила билетите онлайн и зачакахме. Само за да установим десет минути по-късно, че на Боби му липсва чантата за кръста, в която са двата му телефона, пад и GoPro-то с всичките снимки... Настана смут и паника. Боби не изглеждаше притеснен за техниката толкова, колкото се дразнеше, че не е свалил снимките от Ангкор Ват. Започнах да звъня и на двата му номера, с надеждата, че шофьора на тук-тука ще ги чуе. Никакъв резултат. На гишето на Меконг Експрес една услужлива дама се опитваше да ни съдейства по всякакъв начин. Сетихме се за разписката, която Дий ни даде когато го наехме. На нея ни беше записал номера на компанията за която работи. Звъннах. Отсреща се чу женски глас и аз веднага започнах да разказвам какъв е проблема. Явно много съм се увлякъл в разказване и на жената и е било неудобно да ме прекъсне, защото бях объркал номера. Служителката на Меконг Експрес набра номера от нейния телефон и тогава разбрахме, че записаният номер си е просто грешен. Аз продължих да звъня на телефоните на Боби, докато Яна и Габи търсеха начин да се свържат с хостела, защото не бяхме сигурни дали чантата е забравена в тук-тука или в хостела. Според дамата на автогарата, ако сме били забравили чантата в тук-тука и не сме го поръчали от хостела, шансът да го намерим бил нулев. И точно пет минути по-късно, сякаш за да докаже тезата и грешна, се появи нашия шофьор. Като рицар на бял кон. Боби импулсивно го прегърна, благодарейки му. Ние също му благодарихме около 1000 пъти. Лицата се успокоиха, посърналия поглед се замени от усмивки ухо до ухо. Боби му даде някакви пари. Човечецът не говореше грам английски, в последствие разбрахме от служителката, че на едно кръстовище, шофьорът чул че нещо звъни отзад и забелязал чантата паднала на пода и веднага тръгнал наобратно. Без дори да го интересува какво има вътре. Ако човек е запознат с желанието на повечето местни да те изтръскат от парите ти, както намерят за добре, то изненадата ни от случилото се беше меко казано невероятна. А и явно ни вървеше на странни и емоционални случки през цялото време.

Качихме се на автобуса и потеглихме към Пном Пен. Пътищата в Камбоджа не са произведение на изкуството. Придвижвахме се бавно, не заради трафик, а защото самия път беше в много лошо състояние. В един момент дори се качихме на ферибот, който ни прекара през някаква река, която май се оказа, че не е Моконг. Голяма част от пейзажа навън бе пропусната, защото общо взето проспахме целия път. Някъде по средата на пътя спряхме в Кампонг Тум, малко градче по средата на пътя до Пном Пен. Още на слизане от автобуса ни посрещна сергия, на която продаваха пържени скакалци, хлебарки, скорпиони и други „приятни” гадинки. Седнахме в ресторанта на спирката и загледахме менюто. Само и единствено пържено и дълбоко изпържена храна. Стана ми тежко само от мисълта. Взехме пържен ориз, който си беше направо чудесен. В крайна сметка не бяхме и толкова гладни.