Mui Ne, Vietnam

29.12.2013, ранен следобяд. Слязохме от автобуса на камбоджанската граница. Събраха ни паспортите и ние се отправихме към паспортната проверка. Всичко ставаше много бързо. След 10-15 минути бяхме отново в рейса към виетнамската граница. Там ни казаха, че като влезем в сградата ще ни викат по име. Процедурата беше доста по-бавна. Междувременно се запознахма младо семейство от щатите и майката на момичето, която работела като учителка в Хо Ши Мин Сити (Сайгон) последните години. Разпитахме ги за начините по които можем да стигнем до Муй Не. Вариантите бяха два – автобус за 12-13 долара, или такси по 25-30 долара на човек. За таксито има онлайн услуга, като можеш да си наемеш предварително кола. След известно чакане ни повикаха. Проверката наподобяваше самолетна проверка, трябваше да оставим всичко, включително и коланите в един кош, който да премине през скенер. На изхода отегчен господин хвърляше едно око на паспортите и можехме да си ходим. Мина известно време докато автобуса потегли. Вече бяхме във Виетнам. Гледките рязко се промениха. Първата ми асоциация беше излизането от България и влизането в Турция или Гърция и обратното. Навсякъде около пътя имаше някакви постройки. Табелите вече бяха само на виетнамски. Абсолютно никъде не се виждаше надпис на английски. Автобусът трябваше да пристигне в Сайгон към 15:30. Яна запази такси, защото решихме, че след 6-7 часа път, да пътуваме още 5-6 ще ни дойде много. Към 14:00 навлязохме в някакъв град, който въобще не беше малък. С моята велика дедукция реших, че сме в град малко преди Сайгон. Само за да се окажа в грешка. Вече бяхме в Сайгон. Ако кажа, че градът е огромен, ще излъжа. Градът е невъобразимо-огромно-гигантски! Отне ни един час докато стигнем до центъра, където спират автобусите. Още със слизането ни заобиколиха десетина шофьори на таксита, предлагащи услугите си. Ние имахме да търсим нашата кола, а нямахме никаква представа как ще се случи. Седнахме в едно барче и звъннахме на компанията. Казахме им къде сме седнали, а те казаха, че шофьорът ще се появи с табелка с името на Яна и че няма как да го пропуснем. Всичко изглеждаше идеално, докато пет минути по-късно не се обадиха да ни информират, че всъщност кола въобще няма да дойде, защото всички били запазени. Не беше най-хубавото нещо, което можехме да чуем в 16:00, при положение, че май вече автобуси в тази посока нямаше. Остана опцията за нормално такси. Започна и пазарлъка. Виетнамците са трудни за спазаряване. Всички искаха по 130 долара. След малко актьорска игра и от двете страни склонихме един да ни закара за 120. Натоварихме багажа и потеглихме...

Че Сайгон е огромен, огромен е. Ама аз такова нещо не бях виждал през живота си. Отне ни час и половина, ако не и повече да излезем от града. Да се има предвид, че движението е съставено от 90% мотопеди и съответно задръствания, в познатия смисъл, няма. Изходът на града, или това което приехме за изход, беше на 50км от центъра. Да, 50! Целият град има площ 2000 квадратни километра. И въпреки че бяхме извън града, не ни се струваше точно така, постройките около пътя никога не свършваха. По табели Ханой беше „само” на 1800 км. А движението може да накара и персонажа на Джейсън Стейтъм от Транспортьора да изпадне в не много тих ужас. Ако в Тайланд знаците бяха за украса, а правилата за движение приказка за малки деца, то във Виетнам може би въобще не бяха стигнали до такива висоти в изкуството. Думата хаос е недостатъчна. Привидно има обособени платна, но спазването им е трудно, когато отсреща се правят изпреварвания в три ленти и обратното. Мотопедите завиват когато си пожелаят накъдето си пожелаят, без значение дали са в твоята посока или насрещното. Светофари имаше по целия път до Муй Не. Полиция също се забелязваше често, но единственото, което следяха според мен, беше скоростта. Иначе хазната щеше да е набъбнала жестоко от глоби. В допълнение шофьорът ни не знаеше една дума на английски. А над половината път го прекара на телефона, говорейли или пишейки съобщения. В тази ситуация да си на седалката на мъртвеца е нещо невероятно. Периодично шофьора ни сочеше нещо с пръст напред. След половината път осъзнахме, че не ни сочи нищо на нас, а на идващите в насрещното и импровизираният ни превод стигна до: „Там ли са полицаите?!”. Климатикът в колата беше нагласен на степен „Арктически студ”, а капачетата на изходите бяха счупени и нямаше как да ги затворя. Тоя ден така си ми вървеше. На задната седалка Боби, Яна и Габи определено не бяха най-спокойните. Боби и Яна са като мечки през зимата, влязат ли в превозно средство и заспиват моментално. В случая не им се получи. Със случващото се отпред нямаше как... О, да! Чудесният ни шофьор реши да ни пусне музика. На дискът му имаше 15 страхотни... виетнамски шлагера. Кълна се, че ги знам на изуст! В един момент защитната реакция на Габи обърна всичко в смях и тя започна да пее български текстове на фона на музиката. Това като че ли забавляваше доста и шофьора, не само нас. В някакъв момен спряхме на една ЖП линия и трябваше да изчакаме влака да мине. Шофьора реши да използва времето да иде да си побъбри с абсолютно непознатия водач на предната кола. Бързичко разбрахме, че въобще няма представа къде ни кара, за щастия този отпред беше в същата посока и изведнъж нашия човек доби доста уверено и скоростта за първи път се вдигна от 40-60 км/ч на близо 80-90 на моменти! Все пак трябваше да настига новия си приятел. Достигнахме Пан Тиет и трябваше да се разделим с гида. На едно кръстовище се разбраха накъде трябва да продължим и всеки пое по своя път. Муй Не беше на 10-ина километра. Само веднъж му показахме адреса на вилата, в която трябваше да отседнем и той го намери от първия път. Схватлив беше, ако не друго. Платихме му в долари, което не го направи много щастлив, явно очакваше донги. Също така незнайно как си измисли още едни пет долара и реално цялото пазарене отиде по дяволите, но след пет часа и половина на този път решихме, че няма какво да се разправяме. А разстоянието е 200 километра.

От главния път/улица тръгваше малка успоредна, която лъкатушеше някъде нагоре. На 100 метра се намираше и вилата ни – Mui Ne Hills 2. Имаше и 1, и 3. Хубаво местенце, със собствен басейн отпред. Още с пристигането ни посрещнаха по името на човека направил регистрацията – Яна. Явно бяхме последните, които оставаше да се настанят днес. Оказа се, че сме в една стая. Всички си мислехме, че са две, но само Яна знаеше, че е една. Предполагам първоначалното впечатление от това не е било невероятно, но това беше положението. Отидохме до рецепцията и попитахме дали е възможно да сменим стаите, но казаха, че всичко е пълни и единственият шанс е ако на следващия ден някой не дойде. Захвърлихме багажа и тръгнахме да търсим храна по главната улица. Муй Не прилича на Слънчев Бряг, само дето не е толкова презастроен и отвратителен. Навсякъде има хотели и вили, но нищо не е толкова грозно и неестетично, както по родните места. Също така почти няма табели на виетнамски. Няма и на английски. Всъщност бяхме на руската ривиера. Руснаците бяха сигурно 80% от чужденците, другите бяха шепа народ от целия свят. А като цяло туристите бяха повеч от местните. Улицата беше оживена, навсякъде хвърчаха мотопеди и таксита, като такситата натискаха клаксоните всеки път когато минаваха покрай туристи, подканяйки ги да осъзнаят, че не им се ходи пеш. Всичко беше доста хубаво. За първи път усетихме чувство на малко лукс. Всъщност въобще не беше малко. Подобни гледки до тогава само по филмите. По-интересното, но определено по-досадното, беше че ресторантите затварят в 22:00. Вече беше 22:10, а ние още се мотаехме изгладнели. Решихме да се върнем назад и да седнем някъде. Въпросът с избора вече не беше на дневен ред. Имаше два ресторанта, които все още работеха и те бяха един до друг. Доста се постараха и от двете места да ни спечелят за клиенти, поне ми се стори, че се стараят. Седнахме в едното и поръчахме. Цените бяха доста прилични, предвид че курорта определено изглеждаше доста лъскав. Направо си бяха ниски. Яденето също беше на ниво, като за случайно заведение си беше екстра. Наядохме се, поуспокоихме се, все пак оцеляхме някак си. Прибрахме се към 23:30, капнали от умора. В стаята заварихме един разтегаем параван опънат между леглата... Беше много мило от страна на съдържателите, но въпреки вскичко избухнахме в смях. Сбутахме го в единия ъгъл и припаднахме по леглата.

Яна вероятно не си е представяла така точно този си рожден ден, когато преди близо година решихме да направим този трип. Но знае ли човек, може би точно това ще и остави силен спомен от цялото приятно преживяване тези две седмици. Като я видя другия път ще я питам...

30.12.2013. Събудихме се към 10:00, което не беше изненадващо, предвид факта, че предния ден прекарахме близо 13 часа в изминаването на 400 километра. Имахме закуска, включена в цената. Ресторантът на вилите беше на 30-ина метра. Доста симпатично място. Веднага ни посрещнаха и настаниха. Запознахме се с управителя – Ерик. Явно ни хареса, защото всеки път идваше да си говори с нас. Определено добре се справяше със задълженията си и знаеше как да накара гостите да се чувстват у дома си. В крайна сметка това се оказа и целта. Разказа ни за живота из Муй Не. Ние веднага се поинтересувахме от вариантите за каране на кайт сърф, в крайна сметка това беше и основната цел на идването ни тук. Насочи ни към едно от сърф училищата, изрично каза да споменем, че той ни е пратил, за по-топъл прием и по-малко въпроси вероятно. Разказа ни за другите неща които можем да правим в курорта, а именно да наемем джип, който да ни разходи из няколко забележителности из пясъчните дюни. Муй Не е построен върху необятни пясъчни дюни. Говорим за десетки квадратни километри. Целия район са дюни. Когато го попитахме за тях, той се наведе от терасата, погледна надолу и каза: „Ето ги там долу!”. Другото по-забавно нещо било Hotel Hopping-а. Вероятно знаете какво е Bar Hopping – минаването през много барове за една вечер и пиене по едно питие във всеки и така докъдето стигнете. Hotel Hopping-a представляваше спиране в първия хотел на плажната ивициа и плуване в басейна, докато не дойде охраната да те изгони, след като не можеш да покажеш ключ от стая в хотела. След това отиваш в следващия и в следващия, и в следващия... Определено звучеше забавно. Решихме, че най-добре би било да почнем с разходката с джипа, но се оказа, че няма възможност и може чак на следващия ден. Опциите бяха сутринта или следобяд, като Ерик ни посъветва да го направим вечерта, защото ще можем да гледаме и залеза. Съгласихме се. Запази ни джип, който щеше да ни чака долу на главната улица на следващия ден. А ние се отправихме към плажа.

Плажът беше страхотен. Мислех, че никога няма да стъпя на хубав пясък извън България, но ето, че Виетнам не изоставаше. Напротив. Пясъкът беше по-ситен и най-важното – не беше мръсно. Нямаше миди, фасове и други боклуци. Също така не се виждаха и стени от бетон. На първа линия имаше само луксозни бунгала. Големите хотели бяха отзад, скрити зад палмите. Въобще изглеждаше страхотно. А Южнокитайско море си беше същото като нашето Черно море, поне на цвят и нрав. Само дето беше океан. Пообиколихме сърф училищата да се ориентираме за цените. Навсякъде беше горе долу едно и също. 30 долара за час, 80 за цял ден. Отделно на някои места имаше и опция за застраховка на екипировката, още 10-20 долара, но поне си спокоен, че ако скъсаш нещо няма да го плащаш. Забихме се се на едни шезлонги пред някакъв случаен хотел и си поръчахме бири и коктейли, за да няма мегдан да ни изгонят. Е всъщност се оказа, че сме взели питиетата бара на съседния хотел и все пак ни изгониха. За късмет в правилния хотел имаше свободни шезлонги на плажа. Периодично ни посещавахе дребнички дами, продаващи плодове и напитки от хладилни чанти. По-интересното беше, че ние умирахме от жега, а те от студ, съдейки по дългите панталони и ръкави, както и ръкавиците! Не можех да повярвам, но после се замислих, че август месец температурите скачат с 10-15 градуса и влажността се увеличава драстично и става абсолютно нетърпимо за нас и че сравнено с тогава, сегашното време е наистина студено за тях. По някое време не издържахме и се изкъпахме в океана. Имаше огромни вълни и дърпаше здраво. Но водата не беше студена. Поседяхме до следобяд и след това тръгнехме по улицата да разгледаме магазините и да си харесаме ресторант за вечерта. По магазините имаше всякакви неща. Сувенири, дрехи, алкохол. Като цяло едно и също почти навсякъде. Имаше и доста сърф магазини. Цените бяха същите като в България и навсякъде всъщност. Не че се и надявах да има нещо по-евтино. Късният следобяд вече се бяхме прибрали.

Към 20:00 седнахме в Rung Forest, доста приятно изглеждащ ресторант във горския мотиви и съвсем близо до вилата ни. Решихме, че е време да наблегнем на морската храна. Аз си поръчах баракуда, никога не бях ял. Доста вкусна, но като цяло беше като повечето бели риби, които съм ял. Боби и Габи ядоха същото, а Яна заложи на друга риба, която не разбрахме как се казва. В ресторанта имаше и жива музика. Бяха доста добри. Чувствахме се все едно слушаме музика на туземци. Но и това щастие трая кратко. Сякаш за да ни докажат откъде идват парите в курорта, тримата музиканти започнаха да свирят различни руски класики – „Очи черные” и т. н. Не че имам против руската музика, напротив. Просто беше някак не на място. По радостта от масите разбрах, че сме единствените не-руснаци. След вечеря решихме да идем да разгледаме баровете на Муй Не. Бяхме чели добри рецензии за един определен – „POGO”. Оказа се, че е на поне два километра, на първият се отказахме. По целия път, всеки един моторист спираше до нас с дежурния вечер въпрос: „Marijuana?! Bum-Bum?!”. Въпросната вечер ни спряха поне 20 пъти само в едната посока. В един момент с Боби решихме да попитаме за цените. 20 долара за марихуана, не грам, а малък пакет. Зачудих се какво ли точно има вътре. Проститутките бяха от 40 долара нагоре. Явно дивите години на евтин секс-туризъм и разгул бяха свършили в тази част на света. Върнахме се малко назад и влязохме в Sankara. Това е един от най-популярните барове в Муй Не. Мястото определено е направено доста добре, както винаги съм си представял лъскавите барове на плажа. Вълните се разбиват на 5 метра от централния бар. Но музиката беше ужасна за нашия вкус. Както и на повечето места в Муй Не. Зациклящ клубен хаус, все едно си на Love Parade в Германия. Замислих се, че такава музика беше модерна преди около 8-9 години. Може би им се искаше да са виетнамската Ибиза, така и не разбрах. Издържахме по  едно питие и се прибрахме разочаровани. Като цяло по баровете нямаше почти никакви хора. Вероятно всички пазеха сили за новогодишната нощ.

31.12.2013. Станахме късничко. Отидохме да закусим. Споменах ли за персонала в ресторанта на вилата? Не? Много готини, до един местни. Бяха много забавни когато говореха английски, като роботчета. Трябва да знаете, че виетнамският език е съставен предимно от едносрични думи и английският за тях, е все едно китайски за нас. Но се справяха идеално и бяха адски любезни. Определено Breeze си заслужаваше първото място в класацията на Tripadvisor. А, да. И това. Случихме нашия ресторант да е най-хубавия в целия курорт, ха! След закуската отидохме на бърз пазар, все пак трябваше да си намерим някакви одежди за новогодишната нощ. С Боби си бяхме харесали едни копринени блузи, които щяха добре да се вържат с тайландските панталони, обаче след пробването решихме, че само момченца ще ни се лепят ако излезем така и се отказахме. Габи и Яна си бяха харесали едни летни рокли от предния ден. С Боби си взехме по една нон ла – конусовидните плетени шапки, характерни за региона. След пазара се върнахме до вилата и нападнахме басейна, докато чакаме да стане 13:00 за разходката с джипа.

В 13:00 бяхме на главната улица, а джипът ни чакаше. Руски УАЗ и неговият шофьор, 40-50 годишен виетнамец с шапка с червена звезда. Натоварихме се и пътешествието започна. След около 5-10 минути път спряхме на първата спирка. Едно доста неугледно място, където бяха спряли и други джипове. Шофьорът ни ни посочи в някаква посока и каза, че натам бил извора и имаме 40-ина минути за да разгледаме. Това беше и една от забележителностите. Тръгнахме в указаната посока и първото нещо което ни удари, беше миризмата на ферментирали кокосови орехи, поне според мен. Според другите миризмата била на крака и още нещо, бях склонен и на това да се съглася. За късмет не трая дълго. Озовахме се пред едно малко стълбище, което слизаше до малка рекичка, не повече от глезен дълбока, цялата беше ръждиво-червена, заради пясъка в нея. Казаха ни, че трябва да се събуем. Добре, че Ерик ни предупреди да ходим с джапанки. Рекичката се движеше през дюните. От лявата страна имаше варовикови образувания и червени дюни. Явно през дъждовния сезон, когато реката е по-висока, брегът се рони и се образува изключително ситния пясък. Който е доста приятен за газене, особено в комбинация с водата. От дясната страна има джунгла. Чат-пат се срещаше и едър рогат добитък на паша. В един момент видяхме път нагоре по дюните в ляво и разни хора, които се забавляваха тичайки и търкаляйки се по пясъка надолу към реката. На моменти ставаше и по-дълбоко, но максималното беше до коляно. До въпросният извор така и не стигнахме, бяха ни казали и за някакъв водопад, около два-три метра висок, нищо особено, който също не намерихме. От реката тръгваше пътека нагоре към джунглата. Имаше и ресторантче до едно оризище. Бяха минали 20-25 минути и решихме да се връщаме. По пътя назад с Боби се качихме на червените дюни и взехме на скоци и търкаляне наклонената отсечка, където по-рано видяхме други хора да правят същото. Embrace your inner child.

Kачихме се на джипа и се отправихме към втората забележителност – рибарското село. В самото село не се влиза, но гледката към 100-150 лодки, струпани във водата е невероятна. След пет минути снимане тръгнахме към следващата заблежителност. Пътят беше доста дълъг. Минахме покрай доста абсолютно безлюдни плажове. Тук-таме се виждаха кайт сърфисти във водата. Изглеждаше страхотно. След още 15-20 минути, може и повече, завихме в дясно по един черен път и в ляво от нас се откри страхотна гледка към порстиращи се навсякъде бели пясъчни дюни. Приличаше на пустиня. Освен това имаше и езера, заобиколени от разстителност, досущ  като оазис. След още пет минути бяхме на едно гише, където трябваше да платим вход, за да влезем. Не си спомням цената, но беше нещо символично. Пред нас се отриваше гледка към „пустинята”. Страхотно място. Подкрепено от факта, че можеш да си намеш ATV и да кръстосваш с него по дюните. Няма нужда да питате – наехме си! Страшен кеф! Не бях карал до тогава, но се оказа страшно лесно. Изкачихме се на една по-висока дюна и гледката ни порази. В едната посока се виждаха безкрайни пясъчни полета, в другата езерото, а в далечината скали, зеленина и след това океана. Боби и Яна тръгнаха в някаква посока, а ние с Габи се отправихме към нашето ATV, което беше паркирано малко по-надолу. Там почна и пет минутната борба с излизането. Бяхме доста ниско и се оказа, че бъгито просто не му стига силата да се изкачи и се заравяше, наложи се сам да сляза по-надолу и да се засиля нагоре, за да го изкарам. След вторият опит стана. От Боби и Яна следа нямаше, а и решихме, че няма смисъл да ги търсим и тръгнахме по наш си маршрут по дюните. Спирахме на няколко места за снимки, определено беше нещо страхотно. В едини момент видяхме някакво по-голямо движение и тръгнахме след него. Спряхме на два метра от нещо, което може да се нарече пропаст в дюните. Стръмно надолу, дюните свършваха буквално в езерото. За много малко бяхме да поплуваме принудително. Гледката, ще се потретя и почетворя, беше страхотна. От там ни упътиха към пътя назад. Минахме през пътека между ниски дървета, растящи от дюните и там разходката с бъги свърши. Боби и Яна се появиха след около пет минути. Бяха минали по малко по-различен път и даже се бяха обръщали с бъгито след като минали през една от гореописаните пропасти. Безаварийно разбира се. Времето напредваше, а все още имаше едно-две места за посещение.

По пътя наобратно спряхме на един каньон с тъмно ръждиво-червени цветове. В него хората бяха издълбали различни надписи, повечето от които демонстрираха обичта между хората, мъдри мисли и прочее. Е, да не мислите, че сме пропуснали да се отчетем? Мисля, че повечето които ни познават, знаят изключително краткото послание което оставихме там, за другите ще си остане мистерията. Няма как... Самият каньон явно продължаваше доста и вероятно стигаше до океана. Слънцето беше вече доста ниско, а ние все пак искахме да гледаме залеза. След около 15 минути път бяхме на последната спирка. От дясната страна на пътя се виждаха обширни червеникави дюни, по които имаше доста хора. Това беше и мястото, за което Ерик каза, че е едно от двете по-хубави в Муи Не, където можем да гледаме залеза. Обширни не е точната дума, мястото беше огромно, наистина на моменти се чувстваш като в пустиня и единственото което ти напомня, че не е, е океана в ляво от пътя. Както и палмите някъде в далечината. Определено си струваше. Харесахме си една висока дюна и се запътихме натам, само за да ни се открие гледка към... още дюни. Дори да бяхме решили да търсим точната най-висока дюна, все едно и също щяхме да виждаме – дюни. Решихме, че това е мястото. С Боби направихме още едно състезание по търкаляне и маймунджелъци по дюните, този път доста по-артистично. Което ни струва всичкия въздух и превръщането ни в червенокожи. Пясъкът се набиваше и беше трудно да се отърсиш от него. Друго е чувството да седиш и да гледаш последния залез за годината нагазил в пясъци. След като отметнахме и това се качихме на джипа и поехме към вилата. Имахме около час и нещо да се оправим за новогодишната вечеря в ресторанта ни.

Към 20:00 бяхме в ресторанта, облечени изключително в неща, които си бяхме купили по време на престоя ни в Азия. Масата ни беше на горната тераса на Breeze. Гледката беше страхотна. Под нас беше басейна, останалите маси и пулта на DJ-a. Всичко беше осветено страхотно. Като цяло организацията беше много добра. Вечерята беше шведска маса с всевъзможни ястия. Имаше и включено шампанско. Храната беше превъзходна. По стар български обичай, който, за протокола, беше отдавна възприет и от представителите на другите нации тази вечер, се наредихме по два пъти. И попреядохме. Телешкото беше страхотно. Определено най-доброто което съм ял. Ерик мина по някое време да ни разпита за разходката с джипа. Побъбрихме си за възможностите след вечерята и той ни разказа, кои са по-посещаваните места. Решихме да минем на нещо по-сериозно и си взехме ром с кола. В един момент, улисани в разговори осъзнахме, че сме единствените останали на горната тераса, а оставаха 30-ина минути до полунощ. Слязохме долу при останалите хора и по-точно на бара. Нова година дойде. Стандартното „Аху-Иху!” вече бяхме влязли в час с пиенето. Ерик каза, че ще ходи към Dragon Beach, бар на около километър от нас и ако искаме да идем с него. Поседяхме още около половин-един час и тръгнахме сами, защото Ерик и антуража му все още не бяха готови. Таксито се опита да ни повози на новогодишни цени, но не му се получи. Хвърлихме му някакви пари, които бяха около два-три пъти повече от стандартното. Явно не му допадна, но нямаше и какво да направи, вече бяхме се омешали с 300-400те човека в бара. Dragon Beach беше доста голям, по-голям и от Sankara. A и определено беше по-популярен. По-късно Ерик ни каза, че преди две години Sankara е било мястото, но от скоро Dragon Beach го е изместил. Беше пренаселено, човек трудно можеше да се добере до бара, за да си поръча пиене. Евентуално успяхме, като в процеса се запознахме с един австралиец, който бъзикахме, наричайки го киви. Киви е нарицателно за новозенландците, а австралийците въобще не се кефят да ги бъркат. В случая човека си имаше чувство за хумор. Беше му странно, че среща хора от малка България. В някакъв момент музиката ни досади жестоко. Отново познатия клубен цикъл. Казахме на Ерик, че ни идва много и решихме все пак да стигнем до бар POGO. Оказа се сравнително близо. Вече се бях разделил с всяка надежда за читава музика, когато на влизане в бара ни посрещна Rage Against The Machine – Killing In The Name! Определено не вярвах на ушите си. И последвалата музика беше съвсем на ниво и нямаше и следа от цикъл. На бара видяхме, че за съвсем прилична сума можем да си вземем Bucket (кофа) с ром и кола. По-рано, още в разказа за Сием Рийп, обясних предимството на кофата пред стандартните поръчки. В случая обаче се оказа, че трябва да пием местен ром! Опитахме се да го сменим с Captain Morgan или нещо друго вносно, но ударихме на камък, или това, или нормални, но по-малки като количество. Огледахме се, вече имаше доста пияни и припаднали, но все пак решихме да рискуваме. Определено доста забавна вечер си спретнахме. Пък и като гледах останалите посетители, ние най-добре си се забавлявахме. В някакъв момент с Боби се заговорихме с едно семейство, стари германски хипари на по около 50 години. Беше им поредното, не знам кое, пътешествие из Югоизточна Азия. Мъжът работеше като дърводелец или дърворезбар, не съм много сигурен, а жената социален работник, прекарала последните 17 години помагайки на деца. Седяхме около огъня и слушахме историята им. Имаше и огън, бая голям, дано добиете представа за какво място става дума. Страхотно. В някакъв момент отнякъде се появи младо момиче, на около 23-24 и седна на един от камъните, ограждащи огъня. Казах и да не го прави, за да не се изгори, но според нея всичко било под контрол. Усъмних се. Попита германката до мен откъде е. „Познай!”, беше отговора. След 2-3 секунди обмисляне, девойката върна „Германия!”. Позна. Тя била от Австрия. Обмениха по няколко думи, след което се обърна към мен и ме попита аз откъде съм. „Познай!”. Седя и ме гледа десетина секунди и определено не можеше да вземе решение. С тая брада какво ли да предположиш. „Ще ти дам жокер – Аллах Акбар!”, реших, че сега ми е паднало да се избъзикам. След още около пет секунди тя изстреля: „Израел?!”. Потъпях. За известно време не можех да взема адекватно решение какви да са следващите ми думи... „Аллах Акбар?! Израел!!! Ти сериозно ли...?!”. Тя определено се смути: „Ок! Арабия!”. „Арабия?! Онази огромна държава в Средния Изток?!”, не и давах мира. Тя измотоляви нещо, спомена, че и било изключително горещо, при което я изпратих с думите: „Казах ти.”. Германката беше почти паднала от стола, смеейки се. Аз хем се смеех, хем гледах изумено. Разговорът ни с тях продължи още малко. Вече беше към 04:00 и батериите ни определено се изчерпваха. Пожелахме им всичко най-хубаво и поехме, вече доста пияни ако се чудите, към вилата. Като се прибрахме, решихме да изчакаме да стане 05:00, което щеше да е точно полунощ в България и да поздравим кой-когото. Но не успяхме и заспахме..

01.01.2014. Станахме някъде преди обяд. Мисля, че бяхме закъснели за закуската, но персонала не можеше да повярва, че сме се събудили толкова рано и ни сервираха все пак. Бяхме доста свежи и определено местния ром не ни беше докарал мозъчни травми предната вечер. Оставаше ни само едно нещо да отметнем от програмата в Муй Не – кайт сърф. По обяд бяхме на плажа и тръгнахме да търсим къде да наемем. Избор много, но на повечето места или ти дават кофти екипировка, или няма опция за застраховане. В крайна сметка стигнахме до училището, което Ерик ни препоръча. Съдържателката, холандка, ни попита какво ни е нивото. Ние веднага извадихме сертификатите и тя ни поряза, че обикновено новаците така правели на този въпрос. Малко ни удари по егото. Обяснихме и докъде сме. Боби можеше да качва по вятъра, аз не. Затова и ни каза, че по-добре да ни пуснат от малко по-далечно място, защото ако не можем да качваме по вятъра, морето ще ни изплюе много бързо и няма да има време и за един качествен тигел. Цената беше 30 долара на час, плюс 10 за застраховка. Но застраховката е само за поражения по крилото. Ако загубиш дъската трябва да я платиш. Като и казахме, че Ерик ни е пратил много се зарадва. Явно човека беше знаменитост из Муй Не. Малко му и личеше. Наложи се да почакаме, защото според холандката вятърът бил поривист и трябвало да изчакаме малко. По някое време вече се чудехме дали да не се откажем, защото вече беше към 16:30, а никой не ни викаше, когато тя се появи и каза, че вече можем да влезем. Хвърчилата бяха хубави на теория - Cabrinha Chaos. Боби имаше Cabrinha, но друг модел. Назначиха ни по едно виетнамче с нас да ни обгрижват и поехме по плажа към мястото откъдето щяхме да влезем. Въпросните виетнамчета въобще не бяха някакви общи работници, служещи да ти носят крилото или да разплитата линиите, а си бяха абсолютни машини-сърфисти. Вдигнахме крилата и нагазихме във водата. Нека започнем от там, че не съм много добър. Поне не още. Но се справям. Имам няколко кратки ходения в Турция на Гьокчеада. Какво пък по-различно може да има в Муй Не? ...Всичко. Ще започна от вълните. Огромни. Знаехме го още от преди два дни. И днес бяха същите. Целта беше на драг да преминем през мястото където се разбиват и вече на дълбокото да обуем дъските и да тръгнем. Опитах се да изчисля времето между вълните, но беше много трудно, защото бяха непостоянни. Две една след друга, после пауза, после три... Реших да тествам. Сбърках изчислението и една гигантска ме залепи на дъното, изправих се и установих, че крилото ми се е срутило и сигурно отива към водата, нямаше шанс да го спра. Нямаше и шанс да го вдигна от водата, защото втора вълна го усука, а мен ме прати отново на дъното. Излязох и го вдигнах от сушата. Втори опит. Този път успях да ги изчисля и преминах. Вече бях малко по-щастлив и уверен. След един плах опит, втория ме извади от водата и... тръгнах. Щастието трая кратко. Сега осъзнах какво се случва около мен. Първо вълнението беше ужасно. От най-ниска до най-висока точка си бяха два-три метра. Второ имаше страшно много сърфисти наоколо. Опитах пак. Този път се получи малко по-дълъг тигел, по мои стандарти. На третия вече усетих негативите на вълнението. Когато бях най-високо, изведнъж започнах да ускорявам и даже леко да дрифтя, нещо което не трябваше да се случва, след съвсем малко бях в най-ниската част и вече тръгвах да се изкачвам, тогава ми потъна дъската, тялото ми обаче вече си набираше скорост и се разделих с дъската. Винаги ми е било най-сдухващото преживяване, защото коства време, а аз не съм известен с търпението си. В крайна сметка след четири-пет минути я достигнах, малко на магия. Опитах тигел в обратна посока, защото вече бях подминал сърф училището. Излязох някъде там и по брега се отправих към точката на тръгване. Там срещнах Боби. Беше изпитал на гърба си подобни неща. Влязох отново. Пак преминах прибоя и тогава направих и най-дългия си тигел, който, не се заблуждавайте, най-вероятно беше доста смешен, но ми се стори дълъг. Тогава и настигнах Боби, който беше заседнал и ми викаше нещо. Беше много далеч и не го чувах. На четвъртия път разбрах, беше загубил дъската и ме питаше дали я вижда. Беше абсурдно да я видя в това вълнение. Поседях малко, но никъде не я виждах. Направих кратък тигел наобратно, но вече бях стигнал до прибоя и вълните решиха да ми покажат отново какво могат. Видях виетнамчетата да ни викат да свалим крилата. Бяхме на място, където отвсякъде хвърчаха други сърфисти и можеше да се оплетем. Свалихме ги и решихме да не пробваме повече. Определено условията бяха доста брутални за нашето ниво. Дъската на Боби доплува след една-две минути. Седнахме на плажа малко да се освестим. Бяхме нагълтали доста вода. Холандката дойде при нас да види дали сме наред. Поговорихме си, за това, че определено сме подценили ситуацията. Накрая беше много любезна и отказа да ни вземе пълната сума за наема, защото бяхме прекарали около половин час във водата. Казах и сама да определи сумата и тя ни взе по десетина долара на човек. Боби искаше да тества едно крило, но се отказа, въпреки че холандката му беше обещала. Прибрахме се да полегнем малко, защото наистина бяхме като разглобени.

Събудихме се към 19:00 – 20:00. Отидохме в Breeze, защото искахме да хапнем от телешкото, а не ни се рискуваше с друг ресторант. Че месото беше хубаво, хубаво беше, но знаеха и как да го сготвят. Доста апетит имахме, като за изпили Южнокитайско море. След вечеря Габи реши да остане във вилата, а ние решихме да се разходим и за последно да накупим някакви сувенири. Не се бавихме повече от час. Габи си седеше на шезлонгите до басейна пред стаята и си пиеше бира, седнах да и правя компания с още една бира. По някое време и тя влезе. За малко да заспя отвън, една котка ме разбуди. Влязох и ги заварих да гледат Батман, явно си беше дошло време за почивка. След пет минути зяпане бях дълбоко заспал...

02.01.2014. Оправихме сметката от минибара и платихме билетите за автобуса към Сайгон, които бяха запазени от персонала на Mui Ne Hills за нас и отидохме на последна закуска. Заварихме Ерик, явно беше имал тежка новогодишна нощ и затова не го видяхме предния ден. Каза ни догодина пак да дойдем. Отидохме да стегнем багажа и да се поразхладим в басейна. Може да има неяснота с басейните, затова да кажа. Имахме един пред стаята на вилата, имаше и един в самия ресторант. Автобусът тръгваше в 13:30, към 12:30 тръгнахме, защото точно под вилата ни имаше един приятен сърфистки бар, на който точехме зъби от самото начало, но освен кафе, друго не бяхме взимали. Беше доста американизиран, което беше странно за Виетнам. Съдържателя говореше добре английски. Той също ни каза да се върнем догодина. Хапнахме набързо под сянката на палмите и вече беше станало време да тръгваме. Автобусът спираше точно на ъгъла на главната и нашата улица. Не се наложи да ходим из жегата. Обаче не беше много точен, чакахме го около 40 минути преди да дойде. Самият автобус не беше стандартен. Вътре нямаше седалки, а легла! Трябваше да се събуем на влизане. Всичко щеше да е супер, ако не бях последния качил се от групата ни. Местата ни бяха накрая на автобуса. Бяха 3 едно до друго на долния ред и едно на горния, което като последен, трябваше да разделя с двама австрийци. Ей, тия двамата... Каквото и да кажа, малко ще е. Значи според мен австрийците изначале не се различават много от първобитния човек. Като добавим, че единия беше прекарал последните девет месеца от живота си в Тайланд, Лаос, Камбоджа и Виетнам, а другия около пет, можете да си представите колко се бяха доближили до австралопитека. Бяха шумни, краката им бяха ароматни, непрекъснато ставаха и ме разбутваха, пушеха, което се сещате, че е забранено, а по едно време единия, ако щете ми вярвайте, извади кокаин и се насмъркаха! Целият път беше около 6 часа, без почивка, които ме превърнаха в абсолютен социопат. Трябваха ми двайсетина минути да се поуспокоя.