Hochiminh City (Saigon), Vietnam

Автобусът ни беше стоварил на познатата автогара в центъра, а хотелът ни се намираше на съседната успоредна улица. Това беше и централния туристически район. Сайгонският еквивалент на Каосан Роуд в Бангкок. Оживено и шумно. Самият хотел не беше разположен централно на улицата, а малко по-навътре по една алея. Имаше нещо френско в целия интериор на това, което трябваше да се нарече лоби. Настанихме се по стаите и след десетина минути бяхме готови да излезем. Седнахме да вечеряме в един ресторант на 10 метра от хотела, защото изглеждаше много приятно място. Там ядох и най-вкусната храна за целия ми престой в Азия. Беше страхотно. След вечеря тръгнахме на кратка обиколка, да разходим храната. Сайгон, или поне тази му централна част, определено има своя чар. Шумен и забързан, но забавлението за туристите е навсякъде. Всяко едно заведение има столове изкарани на улицата, гледащи към нея. Понякога е трудно да разбереш кога свършва едното и почва следващото. Самите хора седят с лице към улицата и сякаш наблюдават представление, докато пият бира или коктейли. Непрекъснато ни приближаваха амбулантни търговци, продаващи какво ли не. От гривни до очила Рей Бан. Самите заведения бяха тесни, по не повече от пет-шест метра и дълги навътре. Почти във всяко имаше билярд. Виетнамците бяха луди на темата. Пред повечето, явно по-претенциозни, имаше и чакащи компаньонки, които често приканваха туристите да влязат. Имаше и доста магазини. Честно казано не ме изненада особено наличието на поне два скейт шопа на 50-ина метра един от друг. В другите магазини се продаваха основно сувенири и дрехи. Както в Бангкок, така и тук си имаха някаква специфична линия на щампи по потниците и тениските. Имаше доста забавни, но решихме да оставим пазара за следващия ден. По някое време се прибрахме. Не беше въобще късно, но от пътя умората си казваше думата, а и бяхме решили да станем рано и да пообиколим.

03.01.2014. Към 09:00 вече закусвахме и гледахме картата, която рецепциониста на хотела ни даде. Сайгон е разделен на региони. Нещата които представляват интерес са в първи регион, някак си се досетихме. Виетнав вероятно е най-големия потребител на мотопеди в света. В девет милионния Сайгон има поне четири-пет милиона мотопеди. По улиците е мравуняк. Интересното беше, че все пак в града спазваха знаци и светофари, иначе щяхме да си седим все още на нашата улица и да се чудим какви извинения да пишем на шефовете си. Първата ни цел беше двореца на независимостта. Намираше се сравнително близо. Минавайки покрай оградата му, ни спря един продавач на кокосови орехи. Много ни се зарадва, даже ни даде да му поносим стоката. След което без много да му мисли ни отвори два ореха и ни ги даде, съобщавайки ни някаква абсурдна сума. Дадохме му около четири долара и си продължихме, имаше недоволна физиономия, но и това му беше прекалено много, в Муй Не бяха по един. Стигнахме до входа на двореца. Ако някой си мисли, че има нещо общо с дворците в Бангкок и Пном Пен, то той много се лъже. Въпросният дворец е голяма постройка в строг соц стил. С пищни градини и множество знамена отпред, виетнамски и на СССР. Това със знамената на Съветския Съюз не го разбрах, сякаш не знаеха, че вече не съществува в онзи му вид... Имаше и няколко танка паркирани с оръдията сочещи към двореца. Всъщност точно на това място е свършила Виетнамската война, когато силите на Северен Виетнам окончателно са превзели Сайгон. Няколко години по-късно града бива преименован на Хо Ши Мин Сити, но хората и до ден днешен употребяват и старото име. Решихме, че няма да влизаме, защото имахме лимит на времето, затова се отправихме към близката катедрала, останала от времето на френската колонизация, със звучното име Нотр Дам. Самата тя си е катедрала като катедрала, нищо особено, освен че е в центъра на азиатски град. Очакванията ми бяха по-големи.

Може би пропуснах да спомена за времето. В Сайгон усетихме това, за което много хора ни предупредиха, комбинираната с жега невероятна влага. Дишането е трудно, а освен това бяхме мокри. Добре че в града има доста малки паркчета, преминаването през които е доста разхлаждащо. Даже в единия малко нарушихме законите, прегазвайки малко една поляна, за да се разхладим на пръскачките. Излишно е да казвам, че след десет минути дрехите ни бяха отново сухи, а ние пак бяхме плувнали в собствен сос.

Следващата спирка беше музея на военните останки, всичко изложено там беше пленена военна техника. За любител на военната техника, това си беше интересно преживяване. В дворът на музея имаше паркирана американски танкове, оръдия, хеликоптери, самолети, дори лодки. Двувитловият транспортен хеликоптер CH-47 Chinook определено се извисяваше над всички, както и самоходното артилерийско оръдие M107, звучно наречено The King of the Battlefield. До входа на музея бяха изложени и различни бомби използвани от американците, включително и BLU-82, една от най-мощните не-ядрени бомби използвани някога (7 тона експлозив). Оригинално създадени да разчистват джунглите и превръщането на поразената зона в места за кацане на хеликоптери. Вътре в самия музей имаше доста пропагандни материали. Снимки на Хо Ши Мин в различни държави и срещите му с лидерите им. Имаше и негова снимка с деца в София. Множество снимки от протести срещу войната от различни държави. Отново имаше от България. На вторият етаж вече попаднахме на тягостните гледки. Но не очаквахме и друго с табела „War Crimes” (военни престъпления). Факт е, че изложените неща бяха там, за да очернят американците, но и виетнамците са правили същите неща, когато им е паднело. Което в никакъв случай не омаловажава ужасите, които човек може да види по снимките. Няма да навлизам в много подробности, но имаше снимки от клането в Май Лай, който го интересува може да го потърси в google. Имаше изложени различни автомати, леки картечници, пушки, гранати, противопехотни мини и т. н. В цялата война американците са дали около 60 000 жертви, което е бройката на умрелите виетнамци след края на войната, от неизбухнали боеприпаси и мини. До трети етаж не стигнахме, защото музея затваряше за обедна почивка. Следващият един час разговорите ни се въртяха предимно около войната и страданието на малките държави, носещи на гърба си съревнованието между САЩ и Русия.

Маршрутът ни водеше към Пагодата на Нефритения Император. В Азия на картите не трябва да се вярва безусловно. Така и не я намерихме. Беше на съвсем различно място от посоченото. Услужлив господин на мотопед ни предложи да ни закара до там само за един долар, но в цялата работа не разбрах как точно ще ни натовари на скутерчето си всичките. След известно лутане по странни улици, успяхме да се върнем до някаква по-позната част. Интересното е, че дори местните не успяха да ни упътят точно. Даже един ни и дозагуби в противоположната посока. Отказахме се, защото денят напредваше, а все още не бяхме свършили с пазара. По улиците се виждаха предимно къщи във френски стил, това нещо не беше изгубено. Минавайки през един парк станахме свидетели на час по физическо навън. Хората като цяло не изглеждаха затормозени. Наближихме пазара и първата ми асоциация беше с този в Пном Пен. Същия битак. На излизане ръцете ни тежаха с по още някоя гривна, неизбежно беше. След пет-десет минути вече бяхме на туристическата улица и калкулирахме какво можем да купим с последните останали донги, така че да ни останат 200 000 (10 долара) за таксито до летището. Накупихме тениски, даже в единия магазин ми направи впечатление, че на стената са залепени листове хартия, на които хора от различни страни са писали на своя език превода на „I love you!”, „Hello!” и „Thank you!”. Предложих и ние да оставим следа в Сайгон. Резултатът беше страхотен, „Благодаря” на английски бе изписано като (прочетете го бързо) „Bloody Diarrhea!” Все пак не можеше да е напълно сериозно...

Лишени от въображение, или просто не искащи да се занимаваме да търсим, седнахме в ресторанта до хотела да обядваме.Обикалянето в тия жеги и влага направо ни взимаше душите. Направихме и финалната снимка на трипа, четири ръце, хванати една за друга, отрупани с гривни. Имахме още малко време, затова седнахме в едно барче с изглед към улицата, за да усетим и ние тази част от духа на Сайгон. Мен лично ме обзе чувство на спокойствие, макар покрай нас да минаваше всичката лудница на града. Дори досадните амбулантни търговци не можеха да ме подразнят. На един балкон, точно срещу нас, възрастна жена наблюдаваше уличния хаос. Замислих се, че изглежда поне 70-годишна и по времето на войната е била вероятно наша възраст. Какво ли се въртеше в главата и, гледайки забързания живот долу...

Към 17:30 се върнахме в хотела, за да се преоблечем, понеже късите панталони и тениските нямаше да са адекватно облекло за прибиране. Таксито ни чакаше в 18:00 пред хотела. Да преминеш през половин Сайгон в час пик, когато хората се прибират е определено неописуемо. Движението е изключително натоварено, мотопедите хвърчат във всички посоки, даже успяхме да заснемем клипче на привидния хаос. Шофьорът ни определено доста се забавляваше с брадата ми, попита ме с жестове на колко дни е, като му отговорих, че е само на месец ме изгледа изумено, неговата след месец вероятно щеше да очертае мустак и козя брадичка. Интерес представляваше и GoPro-то, учуди го липсата на дисплей. Но пък беше готин, черпи ни дъвки, правеше идиотски физиономии докато се снимахме в колата, абе свежарка. Към 19:00 бяхме на летището. Все пак видяхме пагодата по пътя, беше наистина в тотално друга посока. На летището изпозлвахме малкото време до полета да накупим от безмитния още неща за подаръци и към 21:00 вече бяхме в самолета на Thai Airways.
С връщането към България няма да ви занимавам много, че вече стана много дълго и без това. В Бангкок се прекачихме на Qatar Airways, като преди това минахме около два километра вътре в самото летище. Полетът до Доха закъсня. От Бангкок до Доха нашия пилот реши на няколко пъти за, мое удоволствие, да покара по черния път. Излишно бе да се притеснявам от турболенцията, в крайна сметка както каза Габи: „И да се притесняваш, и да не се, все тая. Нищо не зависи от тебе.”. Поради закъснението престоя ни в Доха бе доста кратък, прехвърлихме се на по-малък самолет и отлетяхме към Букурещ и след това София. Може би най-фрапиращото, като за завършек, беше кацането в София. Явно от два-три дни се беше настанила оная прекрасна мъгла, която бе вдъхновила немските инжинери да построят летището на точно това място по времето на Втората Световна Война. Денят беше определено ясен и слънчев, ако се намираш над млякото покрило София. В един момент снижавайки се всичко стана бяло. Минута по-късно бялото изчезна, и се появи... писта! Кацането беше перфектно, но това не омаловажи шока от внезапно появилата се от мъглата писта. В 14:00 бяхме минали всички проверки, дори разполагахме с багажа си, чак не ми се вярваше, че след 20 000 км не сме загубили някоя раница, но както казах по-рано, през целия път късмета си беше ръка за ръка с нас...