Phnom Penh, Cambodia

В Пном Пен влязохме следобяд. Покрайнините на града са трудна за смилане гледка. Работници се прибираха от работа, натоварени 20 човека в един камион. Сградите, когато можеха да се нарекат сгради, бяха доста мизерни. Навсякъде беше пълно с мотопеди. Тогава се сетих и за онзи кадър от филма Baraka – семейство, баща, майка и дете, върху един мотор, необръщащи внимание на хаоса около тях. В случая виждах много такива семейства, по трима-четирима на един мотор. Градът не беше никак малък, а и определено беше доста оживен. Стигнахме до едно място, което ако не знаех, трудно бих нарекъл автогара. Взехме си багажа и се натоварихме на един тук-тук. Хостелът ни се намираше в центъра на града. Пном Пен, като всеки град, който посетихме, е град на полюсите. Има огромни части от него, които са абсолютни гета и освен тягостни мисли и чувства, човек трудно би изпитал нещо различно. Но има и централни части, които са толкова съвършени, чисти и приветливи, че те карат да се влюбиш в града моментално. Така и стана с нас. Пном Пен определено беше града в който се влюбихме. От всички места той най-много ни допадна. „Главната”, както я нарекохме, се движеше по брега на Меконг. Алеята от страната на реката беше много хубава и чиста, имаше нещо европейско в цялата обстановка, останало от времето на френската колинизация на Индокитай. От другата страна на улицата бяха всички по-големи ресторанти и барове. Като цяло всичко беше във френски колониален стил. По цялата дължина на улицата, на алеята, през 5 метра на пилони бяха вдигнати знамената на всички (може би почти всички) държави в света. Улицата минава покрай Royal Palace-а, пред който има малък парк с алеи, който изглеждаше страхотно. Двеста метра по-късно минахме през едно кръстовище и в дясно се откри гледка към булевард, който беше позициониран от двете страни на дълги зелени градини с цветя, малко като бул Евлоги Георгиев, но доста по-красиво оформено, водещи към Монумента на Независимостта – реплика на централната кула на Ангкор Ват, построена на едно кръгово през 58-ма година по случай независимостта от Франция.

Хостелът се оказа на пет минути пеш от монумента. Една доста приятна вила с големи вити стълбища и огромни тераси отрупани с екзотични цветя. The Mad Monkey определено не спираха да ни изненадват. Стаята беше по-луксозна от повечето многозвездни хотели в които съм бил. Като цяло човек не би казал, че се намира в хостел, освен по бройката легла в стаята. В банята имаше даже и вана. А, да. Явно с всяко настаняване в хостел на The Mad Monkey получаваш едно безплатно питие. Качихме се в бара на покрива да си изпием бирите и да гледаме залеза. Залезът го изпуснахме обаче. Докато си взимаше бирата, Габи се запозна с една французойка на име Керълайн, която пътуваше съвсем сама из Югоизточна Азия и я покани при нас. Побъбрихме си с нея. Оказа се, че живее в Сингапур. В тази част на света болшинството от дълго пребиваващите чужденци или са прясно завършили университет или се намират между две работи. Тя беше от първия вид. По някое време решихме, че сме гладни и тръгнахме към „главната”, за да си търсим ресторант.

Поканихме и Керълайн с нас. Нощно време Пном Пен става още по-приятен град. Добре осветен и не толкова шумен и забързан, както е през деня. Минахме покрай монумента, малко по-надолу от него имаше друг паметник, на крал Нородом Сиханук, построен след смъртта му през 2012 година. За камбоджанците той е еквивалента на Ататюрк за турците. Завихме в дясно покрай друг парк, също толкова хубав, колкото и този с монументите. Там имаше паметник на ветераните от времето на Пол Пот. От лявата страна имаше множество пагоди, а от дясно през улицата имаше различни кафенета и барове. Улицата излизаше на булеварда пред царския дворец, който явно е винаги затворен за движение с моторни превозни средства. Минахме през парка срещу двореца и се озовахме на главната. Там изведнъж стана доста по-оживено. Ресторантите бяха много, но и улицата беше дълга. Просещите деца пред ресторантите явно бяха обичайна гледка. Помотахме се, стигнахме почти до края на представителната част и решихме да се върнем малко назад и да седнем някъде. Петдесетина метра по-назад, един пиещ коктейли с жена си господин, ни прикани да седнем в заведението. Определено бяха забавна двойка. Без да се усетим вече прекарвахме половин час пред заведението говорейки си с тях. Бяха от Австралия и определено обичаха Камбоджа. И двамата били „цигани-пътешественици” според нея. За първи път дошли в Камбоджа преди 17 години, когато страната се отворила към света. Бяха обикаляли къде ли не. Разпитаха ни и за България и бяха приятно изненадани, че си имаме зима със сняг, казаха че ще дойдат. Накрая ги попитахме дали мястото става за хранене или само за пиене, отговорът беше, че определено било едно от по-добрите места за хранене в този си ценови диапазон. Останахме. Наистина храната беше доста добра. По някое време австралийската двойка ни пожела лека вечер, като отново ни увериха, че ще посетят България. Малко по-късно и ние станахме и поехме към хостела. Разделихме се пред хостела с Керълайн, която на следващия ден щеше да става рано, за да иде до Тhe Killing Fields и после обратно към Сингапур, нова работа и стандартен живот. А ние си легнахме.

28.12.2013. Станахме към 9-10. Въобще не ни се бързаше, предвид, че всеки ден търчахме напред-назад или се убивахме от път. Седнахме в едно кафене и почнахме да се взираме в картата на града и да бистрим маршрут. На нашата маса седеше господин с азиатски черти, който обаче не приличаше на камбоджанец. По някое време ни предложи помощ, относно избора ни на маршрут. Прекарахме близо час в разговори с него. Оказа се, че е от Филипините и е дошъл преди осем години в Камбоджа, защото произхождал от богато семейство, свързано с властта във Филипините, а той не искал да има нищо общо. Сега работел като преподавател в университет в Пном Пен. Разказа ни много за Пном Пен и Камбоджа като цяло. Всъщност беше доста отварящ очите разговор. Оказа се, че в страната има шепа изключително богати хора, които са тясно свързани с управляващата партия. Разказа ни за набиращата сила средна класа в страната, нещо което било сравнително ново явление, имайки предвид, че до скоро е имало само много богати и много бедни. Разказа ни и за децата на богатите, болшинството от които не харесват правителството, както и не харесват начините по които семействата им са забогатели. Както по-късно Боби кратко заключи: „Навсякъде едно и също...” Пожелахме си всичко най-хубаво и тръгнахме на обиколката.

Първата ни спирка трябваше да бъде двореца, но с тия дворци ни вървеше да стигаме все в обдедните почивки. До дворецът се намираше националния музей и отидохме там. Там са изложени статуи, стенописи и всякакви други предмети от времето на кхмерската империя, както и от по-новата история на Камбоджа, включително от времето непосредствено преди Втората Световна Война, когато Япония е окупирала района. Самият музей имаше вътрешен двор-градина, който беше доста приятно място. За около час го разгледахме и вече беше станало време за двореца. Върнахме се и ни посрещна навалица от туристи. След известно чакане влязохме. Като цяло напомняше на двореца в Бангкок, но не беше толкова претрупано и шарено. Имаше повече градини и като цяло беше доста по-приятно място. И маймуни. Колкото искаш. В един момент туристите май обръщаха внимание повече на тях, отколкото на забележителностите. Огледахме го сравнително бързо и седнахме в едно кафене с изглед към реката и парка пред двореца. След 30-минутна почивка се отправихме към следващото място – Wat Phnom, пагода разположена на около километър от двореца. Всъщност така и не стигнахме до нея. В двореца имаше една, която била същата и решихме, че надали ще ни изненада толкова много. Всъщност след няколко дни, тези културни забележителности вече спират да те изумяват толкова много. Всичко изглежда някак познато. А и определено шарените пагоди не са толкова интересни колкото храмовете на Ангкор, чисто стилово. Вместо към пагодата, кривнахме в ляво и се засилихме към пазата, което беше нещо като Халите. Стигането до там се оказа по-трудно, защото точно на улицата, която ни делеше от пазара, имаше протест. Абе и на протести ни вървеше. Беше доста малък, сравнен с това което се случваше в Тайланд, съответно и бързо преминахме. Самият пазар е един битак, като централната му част е досущ Халите. Естествено веднага се хвърлихме на плетените гривни. Има нещо като неписан закон на бекпакърите или така си го измислихме, че трябва да си взимаш гривна от всяко място, което посетиш. Срещнахме хора, пътуващи по над 6 месеца в региона, чиито ръце имаха „ръкави” от гривни. След известно мотаене из пазара вече беше сравнително късен следобяд. Оставаха ни две неща от така наречените задължителни – Музея на Геноцида и The Killing Fields. Ако човек иска да разбере тази част от историята на Камбоджа, то това са местата, които трябва да посети. В крайна сметка ние не отидохме... Никой не искаше да го каже категорично на глас, но подсъзнателно знаехме, че ще видим нещо, което ще е тягостно, тъжно и щеше да повлияе сериозно на приятните настроения от деня. Официалното оправдание беше, че нямаме време, а и все пак трябва да си оставим нещо за следващия път, защото определено Камбоджа е място, което мисля и четиримата бихме посетили отново.

На връщане минахме покрай ресторанта Foreign Correspondents. По времето на червените кхмери, чуждестранните кореспонденти са се събирали на това място. Оттам е останало и името му. Имаше много приятен изглед към реката и забележете – пред него точно беше вдигнато българското знаме. Навсякъде вече виждахме знаци. Запазихме си маса и се прибрахме към хостела, за да се освежим след целодневното набиване на крак по улиците. Когато се върнахме по-късно, такова нещо като запазена маса не съществуваше. В крайна сметка седнахме на бара, изпихме по една бира, докато чакаме да ни настанят. Стана бързо. Храната беше чудесна, всъщност след всички рецензии за мястото не очаквахме по-малко. Персоналът също беше доста услужлив, едната от сервитьорките дори даде връхната си дреха на Яна, защото духаше доста, а и все пак си беше зима, вечер температурите падаха до 15-20 градуса. След вечеря се отправихме към един бар, който беше съвсем близо до хостела ни. Беше пълно с чужденци и общо взето всички се познаваха помежду си, включително и с персонала на заведениет. Явно беше точка за годишни срещи между бекпакъри и ние бяхме попаднали на сбирката им. Като цяло приятно място, но нямахме много сили и след две питиета се отправихме към леглата, защото на следващия ден ни чакаше големия път...

29.12.2013. Станахме, оправихме багажа и седнахме в кафенето от предния ден. На излизане от хостела не пропуснахме да си купим тениски с логото за спомен. Малко ни беше криво, че сме на път да напуснем Пном Пен и Камбоджа като цяло, но все пак отивахме на море. Закусихме и си намерихме тук-тук, който да ни закара до автогарата, която беше различна от тази, на която пристигнахме. Автобусът на Меконг Експрес беше... Ориент Експрес. Кичозни пердета във вишнев цвят, масивни стъклени абажури на лампите с орнаменти. Въобще страшна работа! Даже имаше една 30-35 инчова плазма над главата на шофьора! Фирмата има страхотно обслужване, не ме разбирайте грешно, безупречни бяха във всичките ни две пътувания с тях. Има си стюард, който раздава вода и соленки за изпът на всеки пътник. Също така преди всяка спирка и при потегляне по интеркома ни съобщаваха какво точно ще се случи, къде ще спрем и прочее. А този автобус специално, за разлика от другия между Сием Рийп и Пном Пен, имаше Wi-Fi. Такова нещо в България няма да видите скоро! Срещу скромната цена от 12 долара на билет. Е, имаше си и кусури, то не може без. Климатикът беше нещо което не можеше да се изключи локално и трябваше с подръчни материали, разбирай пердетата, да запучваме дупките, за да не измръзнем от студ. И въпреки това не беше много успешно и пътувах с шал и качулка на главата. Самото пътуване беше стандартно за региона, дълго и бавно, но вече бяхме почнали да привикваме. Малко преди границата с Виетнам спряхме на един ресторант. Там не ядохме. И да искахме – нямаше. Нищо от сервираното не изглеждаше като да е от тази планета. И наистина, само местните ги ядяха, де що беше чужденец гладуваше. Накупихме ядки и чипсове и след няколко минути бяхме на границата.